– Но ако той е невинен, кой го е извършил?
– А, кой ли? Ще ти обърна внимание на два момента. Единият е, че убитият е имал среща с някого край езерото и че това не е могъл да бъде синът му, защото не е знаел кога ще се върне той. Вторият момент е, че убитият е извикал: „Уху!”, без да е знаел, че синът му се е върнал. Това са решителните моменти, от които зависи разрешаването на случая. А сега, нека си поговорим за Джордж Мередит[4], моля те, и да оставим изясняването на всички по-дребни въпроси за утре.
Както бе предсказал Холмс, не валеше и утрото се сипна ясно и безоблачно. В девет часа Лестрейд дойде да ни вземе с файтон и ние се отправихме към фермата „Хадърли” и Боскумския вир.
– Тази сутрин се получи важна новина – каза Лестрейд. – Господин Търнър, собственикът на имението, бил толкова зле, че състоянието му изглеждало безнадеждно.
– Той е доста възрастен, нали? – попита Холмс.
– Шейсетинагодишен, но организмът му е съсипан от начина му на живот в чужбина и от доста време има здравословни проблеми. Случаят му се е отразил доста лошо. Бил е отдавнашен приятел на Маккарти, а и негов благодетел, защото, както научих, не му е вземал наем за фермата „Хадърли”.
– Така ли? Интересно – отбеляза Холмс.
– Помагал му е и по стотици други начини. Всички съседи говорят колко добър е бил към него.
– Наистина ли? А не ви ли се струва необичайно, че Маккарти, явно непритежаващ почти нищо и толкова задължен на Търнър, е планирал женитба на сина си за дъщерята на Търнър, вероятната наследница на състоянието му, толкова самонадеяно, сякаш е било достатъчно да се направи предложение, а останалото е щяло да дойде от само себе си! Още по-странно е, след като знаем, че самият Търнър не одобрява тази идея. Дъщерята ни го каза. Не дедуцирате ли нещо от това?
– Ето, че стигнахме до дедукциите и заключенията – усмихна се Лестрейд и ми намигна. – На мен, Холмс, ми е достатъчно трудно да оценявам фактите, та да се впускам в теории и фантазии.
– Прав сте – каза Холмс с престорена скромност, – вярно, че ви е трудно да оценявате фактите.
– Но поне се залових за един факт, който на вас, изглежда, ви е трудно да видите – поразпали се Лестрейд.
– И кой е той?
– Че Маккарти-старши е бил убит от ръката на Маккарти-младши и всички теории, които противоречат на този факт, за мен са чиста фантасмагория.
– Е, фантасмагориите са нещо по-свежо от прозата – разсмя се Холмс, – но аз дълбоко се заблуждавам, ако онова там вляво не е фермата „Хадърли”.
– Тя е.
Фермата представляваше обширна постройка, уютна на вид, двуетажна, с покрив от плочи, с огромни жълти петна от лишеи по сивите стени. Спуснатите капаци и комините, от които не излизаше дим, ѝ придаваха унилост, сякаш ужасът още висеше над нея.
Позвънихме на вратата и по молба на Холмс прислужницата ни показа обувките, с които господарят ѝ е бил обут при смъртта си, а също и чифт обувки на сина му, но не онези, които е носил в този ден. След като ги огледа много внимателно от седем или осем различни гледни точки, Холмс помоли да го заведат във вътрешния двор, а оттам поехме по лъкатушната пътека за Боскумския вир.
Шерлок Холмс се преобразяваше целият, когато следваше диря. Който го познаваше само като кроткия мислител и учен от улица „Бейкър”, нямаше да го познае сега. Лицето му се озари и доби сериозно изражение. Веждите му се изопнаха в две неумолими черни линии, очите под тях заискриха със стоманен блясък. Раменете му се приведоха, устните му се стегнаха, вените по дългата му жилеста шия изпъкнаха като конопени върви. Ноздрите му се бяха разширили, сякаш от животинско желание да надушат дивеча, а умът му бе толкова съсредоточен върху предстоящата задача, че въпросите или забележките минаваха покрай ушите му и в най-добрия случай предизвикваха в отговор късо нетърпеливо изръмжаване.
Той крачеше забързано и мълчаливо по пътеката през ливадите и гората към Боскумския вир. Земята беше мокра и мочурлива както навсякъде наоколо и по пътеката и по късата трева от двете ѝ страни се виждаха множество следи. Холмс ту забързваше, ту спираше внезапно, а веднъж направи доста голям кръг по ливадата. Ние с Лестрейд вървяхме след него, детективът – равнодушен и снизходително сумтящ, докато аз наблюдавах приятеля си с интерес, убеден, че всяко негово действие преследва определена цел.