– Точно така. Напълно е възможно. Но как, нима си тръгвате вече?
– Да, господин Холмс. Не мога да си позволя почивка, докато не разнищя тази история докрай. Ще ми дадете ли някакви указания?
– Аз вече ви дадох едно.
– Кое?
– Наведох ви на мисълта, че кражбата е извършена за заблуждение.
– Но защо, господин Холмс, защо?
– Е, там е въпросът, разбира се. Аз обаче ви препоръчвам да помислите върху това предположение. Нищо чудно да ви изведе на някаква следа. Не желаете да останете за вечеря, така ли? Е, добре, довиждане и ни дръжте в течение за развитието на събитията.
Едва след като вечеряхме и масата бе разчистена, Холмс спомена отново за случая. Беше запалил лулата си и бе протегнал обутите си в пантофи крака към буйния огън в камината. Изведнъж погледна часовника си.
– Очаквам развръзката, Уотсън.
– Кога?
– Сега, след няколко минути. Вие сигурно си мислите, че преди малко постъпих лошо спрямо Станли Хопкинс, нали?
– Вярвам във вашата преценка.
– Съвсем уместен отговор, Уотсън. Трябва да гледате именно от тази страна: това, което аз знам, е неофициално, това, което той знае, е официално. Аз имам право на лична преценка, но той няма. Той трябва да разкрие всичко, иначе ще измени на служебния си дълг. При един нерешен случай не бих го оставил в такова мъчително положение, но засега ще запазя резултатите от разследването за себе си, докато си изясня собственото становище по въпроса.
– Но кога ще стане това?
– Всеки момент. Скоро ще бъдете свидетел на последната сцена от една интересна малка драма.
По стълбите се чу шум, вратата се отвори и в стаята влезе един красив представител на мъжкия пол – висок, млад, със златисти мустачки и сини очи, със загоряла от тропическото слънце кожа и с гъвкава походка, която показваше, че едрото му тяло е толкова пъргаво, колкото и силно. Той затвори вратата след себе си и застана със свити юмруци, като дишаше тежко и се мъчеше да сподави силното си вълнение.
– Седнете, капитан Крокър. Значи получихте телеграмата ми?
Посетителят се отпусна в едно кресло и изпитателно ни изгледа.
– Да, получих я и идвам в посочения час. Разбрах, че сте ходили в управлението, тъй че не можех да ви се изплъзна. Готов съм да чуя най-лошото. Какво възнамерявате да предприемете? Да ме арестувате? Говорете, човече! Не бива да седите така и да си играете с мен като котка с мишка.
– Дайте му една пура, Уотсън – рече Холмс. – А вие, капитан Крокър, я запалете и овладейте нервите си. Мога да ви уверя, че нямаше да седя тук и да пуша с вас, ако ви смятах за обикновен престъпник. Бъдете откровен с мен и аз ще се помъча да ви помогна. Опитате ли се обаче да ме измамите, ще ви погубя.
– Какво желаете да направя?
– Да ми разкажете добросъвестно всичко, което се е случило в Аби Грейндж миналата нощ. Обърнете внимание – казвам добросъвестно, тоест, без да прибавяте нищо и без да скривате нищо. Аз вече знам толкова много, че ако се отклоните само на един инч от истината, ще надуя тази полицейска свирка от прозореца и работата завинаги ще излезе от ръцете ми.
Морякът се замисли за миг, после удари коляното си с голямата си, почерняла от слънцето ръка.
– Ще рискувам – извика той. – Вярвам, че сте човек, който държи на думата си, човек честен и благороден, затова ще ви разправя цялата история. Но първо искам да ви кажа нещо друго. Що се отнася до мен, не съжалявам за нищо и не се страхувам от нищо. Напротив, бих го сторил отново и бих се гордял с постъпката си. Проклет да бъде негодникът – и девет живота да имаше, като котките, пак бих му ги отнел всичките! Но дамата, Мери… Мери Фрейзър, тъй като никога няма да я нарека с онова омразно име!… Само като си помисля, че ще ѝ създам неприятности – аз, който съм готов да жертвам живота си, за да предизвикам с това една усмивка върху милото ѝ лице – сърцето ми се свива. И все пак… и все пак, какво друго можех да направя? Ще ви разкажа историята си, господа, а след това ще ви попитам като мъже какво друго можех да направя. Трябва да се върна обаче малко назад. Вие, както изглежда, знаете всичко, така че очаквам да ви е известно и обстоятелството, че се запознах с нея, когато тя пътуваше като пасажерка, а аз като помощник-капитан на парахода „Гибралтар”. Още в първия миг, щом я видях, друга жена вече не съществуваше за мен. С всеки изминал ден от пътуването я обиквах все повече и много пъти след това съм коленичил в мрака по време на нощна вахта и съм целувал палубата на кораба, защото знаех, че скъпият ѝ крак е стъпвал по нея. Тя с нищо не се задължи спрямо мен. Държа се откровено, не ми даде никакви обещания. Нямам право да се оплаквам. Цялата любов идваше само от моя страна, а тя ми отвръщаше с мило приятелско чувство. Като се разделихме, тя беше свободна жена, но аз вече бях завинаги поробен. Следващия път, когато се върнах от плаване, научих, че се е омъжила. И защо да не се омъжи за когото пожелае? Кому повече, отколкото на нея, биха подхождали титла и богатство? Тя беше родена за всичко, което е красиво и изящно. Не се огорчих от това, че се бе омъжила. Не съм егоист. Напротив, зарадвах се, че я бе срещнало такова щастие и че не се беше пожертвала за един беден моряк. Ето такава беше обичта ми към Мери Фрейзър. И тъй, не се надявах да я срещна отново. След последното плаване обаче бях повишен, а новият кораб още не беше спуснат на вода, така че трябваше да изчакам няколко месеца с екипажа си в Сиднъм. Веднъж срещнах на един селски път Тереза Райт, нейната стара прислужница. Тя ми разказа за нея, за него, изобщо за всичко. Уверявам ви, господа, едва не обезумях от гняв. Това пияно псе да се осмели да вдигне ръка срещу нея – той, който не беше достоен да ближе дори праха от подметките ѝ. Отново се срещнах с Тереза. След това се срещнах със самата Мери – и втори път се срещнахме. После тя отказа да се вижда повече с мен. Но онзи ден, когато получих съобщение, че след седмица ще трябва да потегля на далечното си плаване, реших да я видя още веднъж, преди да замина. Тереза беше доброжелателно настроена към мен, защото обичаше Мери и мразеше онзи негодник почти толкова, колкото го мразех и аз. От нея се осведомих за порядките в къщата. Разбрах, че Мери има обичай да чете до късно в малката си стая на долния етаж. Миналата нощ се промъкнах там и лекичко потропах на прозореца. Отначало тя не искаше да ми отвори, но аз вече знаех, че в сърцето си таи обич към мен, и бях сигурен, че няма да ме остави навън в мразовитата нощ. Тя ми прошепна да заобиколя откъм страната на големия прозорец и когато отидох там, намерих го отворен и влязох през него в трапезарията. Отново чух от собствената ѝ уста неща, които накараха кръвта ми да кипне, и отново проклех този грубиян, който малтретираше обичаната от мен жена. И както стояхме двамата до прозореца, господа, напълно невинно – небето ми е свидетел за това, – той нахлу като обезумял в стаята, нарече я с най-лошото име, с което един мъж може да нарече една жена, и я удари през лицето с бастуна, който държеше в ръка. Аз се хвърлих към ръжена и започна борба. Ето, вижте тук на ръката ми следата от удара, който той пръв ми нанесе. После беше мой ред и аз му смачках черепа, сякаш беше гнила тиква. Мислите, че съжалявам ли? Не, съвсем не! Въпросът беше: неговият живот или моят, дори нещо повече – неговият живот или нейният; нима можех да я оставя във властта на този луд човек? И го убих. Сбърках ли? Добре, кажете ми какво щяхте да направите вие, господа, ако бяхте на моето място? Когато той я удари, тя изпищя и това накара старата Тереза да дотича от стаята си на горния етаж. На бюфета имаше бутилка с вино, аз я отворих и налях мъничко между устните на Мери, защото тя беше припаднала от уплаха. После и аз отпих няколко глътки. Тереза бе останала напълно невъзмутима и двамата скроихме заедно целия план. Трябваше да оставим впечатление, че всичко е дело на крадци. Тереза упорито втълпяваше съчинената история на своята господарка, а аз се покатерих и отрязах шнура на звънеца. След това завързах Мери за стола и разръфах края на шнура, за да изглежда, че е бил протрит на това място – иначе щяха да се чудят как един обикновен крадец е могъл да достигне чак горе и да го отреже. Накрая събрах няколко сребърни прибора, за да направя напълно правдоподобна версията за грабежа, и си тръгнах, като им наредих да вдигнат тревога четвърт час след моето излизане. Хвърлих сребърните прибори в езерото и се отправих към Сиднъм с чувството, че веднъж в живота си съм свършил една хубава работа. Ето това е истината, цялата истина, господин Холмс, пък нека тя ми струва живота.