– Ние още не знаем никакви подробности – отбеляза Холмс. – Доколкото разбирам, вие не сте член на семейството.
В първия миг нашият нов познайник сякаш остана изненадан, но после погледна към гърдите си и се разсмя.
– О, разбира се, видели сте монограма „Дж. Х.” на моя медальон – каза той. – За миг си помислих, че сте го разбрали по интуиция. Името ми е Джоузеф Харисън и тъй като Пърси ще се жени за сестра ми Ани, аз съм бъдещ негов сродник, поне по сватовство. Ще намерите сестра ми в стаята му, през последните два месеца тя неотлъчно се грижи за него. Най-добре ще е веднага да идем там, като знам с какво нетърпение ви очаква Пърси.
Стаята, в която ни въведоха, се намираше на същия етаж като приемната. Беше обзаведена отчасти като всекидневна, отчасти като спалня. Във всеки кът имаше красиво подредени вази с цветя. На един диван до отворения прозорец, през който проникваха омайното благоухание на градината и лекият летен ветрец, лежеше млад мъж, много блед, с изтощен вид. До него седеше една жена, която се изправи, когато влязохме.
– Да изляза ли, Пърси? – запита тя. Той ѝ стисна ръката, за да я задържи.
– Здравей, Уотсън – поздрави сърдечно той. – Никога нямаше да те позная с тези мустаци. А това, предполагам, е твоят прочут приятел господин Шерлок Холмс?
Представих Холмс с няколко думи, после двамата седнахме. Пълният млад човек бе излязъл, но сестра му остана. Болният продължаваше да държи ръката ѝ. Беше жена със забележителна външност – възнисичка и позакръглена, но с красив матов цвят на лицето, с големи черни очи като на италианка и с буйна черна коса. На фона на нейния тен бледото лице на годеника ѝ изглеждаше още по-изморено и посърнало.
– Няма да ви губя времето – каза той, като се надигна от дивана. – Ще премина направо на въпроса без излишни предисловия. Бях щастлив и преуспяващ човек, господин Холмс, и ми предстоеше да се оженя, когато едно неочаквано и злополучно събитие провали цялото ми бъдеще. Както Уотсън може би ви е казал, работех във “Форин офис” и благодарение на влиянието на моя вуйчо лорд Холдхърст бързо се издигнах до доста отговорна длъжност. Когато стана министър на външните работи в сегашното правителство, вуйчо ми започна да ми възлага поверителни задачи и тъй като съумявах със знание и такт да ги доведа до успешен край, спечелих пълното му доверие. Преди около два месеца и половина – на 23 май, за да бъда по-точен – той ме повика в частния си кабинет и след като ме похвали за добрата работа, ми съобщи, че имал да ми възложи нова поверителна задача. „Това – каза той, като вдигна от писалището си един свитък сива хартия – е оригиналът на онзи таен договор между Англия и Италия, за който – казвам го със съжаление – вече са проникнали някои слухове в пресата. От изключително голямо значение е нищо повече да не се разчува за него. Посолствата на Франция и Русия биха платили огромни суми, за да научат съдържанието на този документ. Той не би напуснал писалището ми, ако не беше абсолютно наложително да се направи копие от него. Ти имаш писалище в кабинета си, нали?” „Да, сър.”
„Вземи договора и го заключи там. Ще издам нареждане да останеш след работно време, когато другите си отидат, за да го препишеш на спокойствие, без някой да види с какво се занимаваш. След като свършиш, ще заключиш отново преписа и оригинала в писалището си и ще ми ги предадеш лично утре сутринта.” Аз взех тези документи и…
– Извинете за миг – прекъсна го Холмс, – сами ли бяхте по време на този разговор?
– Съвсем сами.
– Голяма ли беше стаята?
– Десет метра на десет.
– В средата ли стояхте?
– Да, почти в средата.
– И говорехте тихо, нали?
– Да. Гласът на вуйчо ми поначало е изключително тих, а аз почти не проговорих.
– Благодаря ви – каза Холмс, като затвори очи. – Моля, продължете.
– Постъпих точно както той поръча: изчаках, докато другите чиновници си отидат. Един от тях обаче – Чарлс Горо, който работеше в моята стая, имаше да наваксва някаква изостанала работа. Оставих го да работи и излязох да вечерям. Когато се върнах, вече си беше отишъл. Искаше ми се бързо да свърша, защото знаех, че Джоузеф, тоест господин Харисън, с когото току-що се запознахте, е в града и възнамерява да се върне в Уокинг с влака в единайсет часа. Искаше ми се и аз да се прибера заедно с него. Когато прегледах договора, веднага разбрах, че наистина е от изключителна важност и че вуйчо ми нищо не е преувеличил. Без да се впускам в подробности, мога да кажа, че той определяше позицията на Великобритания спрямо Тройното съглашение и предначертаваше политиката, която страната би следвала, в случай че френският флот вземе пълно надмощие над италианския в Средиземно море. Въпросите, засегнати в договора, бяха изключително военноморски. Накрая следваха подписите на висшите сановници. Аз набързо прехвърлих с поглед всичко това и се заех с преписването. Документът беше дълъг, написан бе на френски език и съдържаше двайсет и шест отделни клаузи. Преписвах колкото можех по-бързо, но в девет часа бях отхвърлил само девет клаузи и ми се струваше невъзможно да успея да свърша навреме, за да хвана влака в единайсет. Обзе ме сънливост след неотдавнашната вечеря, а и бях имал дълъг и уморителен работен ден. Чаша кафе щеше да избистри съзнанието ми. Всяка вечер в портиерската будка долу в подножието на стълбата оставаше дежурен портиер. Обикновено той вареше на спиртника си кафе за чиновниците, които понякога оставаха да работят извънредно. Натиснах звънеца, за да го повикам. За моя изненада на повикването се отзова жена – едра и възрастна, с груби черти на лицето, облечена в престилка. Тя ми обясни, че била жената на портиера и че идвала обикновено по това време, за да почисти. Поръчах ѝ да ми донесе кафе.