Преписах още две клаузи и тъй като сънливостта ме налегна още повече, станах и се разтъпках из стаята. Кафето все не идваше и аз се чудех защо ли се бави. Отворих вратата и излязох навън, за да разбера. От стаята, в която работех, тръгва един слабо осветен коридор, който всъщност е единственият изход от нея. Коридорът свършва при вито стълбище, в чието подножие се намира будката на портиера. По средата на това стълбище има площадка с друг коридор. Този втори коридор води през друго тясно стълбище до черен вход, който се използва от прислугата, но служи и като пряк път за чиновниците, когато идват от улица „Чарлс”. Ето една приблизителна скица на мястото.
– Благодаря. Мисля, че съвсем ясно ви разбирам – отвърна Шерлок Холмс.
– Много важно е според мен да обърнете внимание на този момент. Аз слязох по стълбите до входното преддверие. Заварих портиера дълбоко заспал в будката си. Чайникът вреше толкова силно върху спиртника, че водата се плискаше по пода. Тъкмо протегнах ръка и се канех да разтърся човека, който продължаваше да спи дълбоко, когато един звънец над главата му иззвъня силно, сепна го и той се събуди. „А, господин Фелпс!” – възкликна той, гледайки ме смутено. „Слязох да видя какво става с кафето ми.” „Задрямал съм, докато чаках чайникът да заври, сър.” Той погледна към мен, после вдигна очи към все още трептящия звънец и на лицето му се изписа удивление. „Щом вие сте тук, сър, тогава кой позвъни на звънеца?” – попита портиерът. „Звънецът ли? Какъв звънец?” – учудих се аз. „Звънецът от стаята, в която работите.” Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето ми. Значи в стаята, в която бях оставил договора разгърнат на масата, имаше някой. Изтичах като обезумял нагоре по стълбата и хукнах по коридора, но там нямаше никой, господин Холмс. Нямаше никой и в стаята. Всичко си беше така, както го бях оставил, само поверените ми документи бяха изчезнали от масата. Копието беше там, но оригинала го нямаше.
Холмс се поизправи на стола си и потри ръце. Явно бе, че случаят особено много му допада.
– И какво направихте тогава? – тихо попита той.
– Веднага съобразих, че крадецът е могъл да дойде само по стълбата, водеща към черния вход. Ако беше дошъл по другата, щях, естествено, да го срещна.
– Сигурен ли сте, че през цялото време не е стоял скрит в стаята или в коридора, който, както казахте, е бил слабо осветен?
– Напълно. Дори и мишка не би могла да се скрие нито в стаята, нито в коридора. Там просто няма място, където можете да се скриете.
– Благодаря. Моля, продължавайте.
– Портиерът разбра по пребледнялото ми лице, че съм се изплашил от нещо и ме последва по стълбите. Двамата заедно изтичахме обратно по коридора и надолу по стръмните стъпала към улица „Чарлс”. Вратата долу беше затворена, но отключена. Отворихме бързо и изскочихме навън. Съвсем ясно си спомням, че точно в този момент от някаква съседна църква долетяха три мелодични кaмбaнни удара. Часът беше десет без петнайсет.
– Това обстоятелство е много важно – каза Холмс, записвайки нещо върху маншета на ризата си.
– Нощта беше тъмна, валеше топъл дъждец. На улица „Чарлс” нямаше никой, но на пресечката с „Уайтхол” движението, както обикновено, продължаваше да е много оживено. Гологлави, както бяхме излезли, затичахме по тротоара. На ъгъла стоеше един полицай. „Извършен е обир – задъхвайки се, изрекох аз. – Откраднат е много важен документ от “Форин офис”. Минавал ли е някой по тази улица?” „Тук съм от четвърт час, сър – отвърна полицаят. – През това време мина само една висока възрастна жена с кашмирен шал.” „О, това е била жена ми – извика портиерът.