– Освен нея никой ли не е минавал?” „Никой.” „Явно крадецът е тръгнал в обратна посока” – каза портиерът и ме задърпа за ръкава. Аз обаче бях убеден, че не е така, и опитите му да ме поведе в обратната посока още повече подсилиха съмненията ми. „Накъде отиде жената?” – попитах. „Не зная, сър. Видях я, като мина, но нямах никаква причина да я проследявам. Явно бързаше.” „Преди колко време беше това?” „О, съвсем наскоро.” „През последните пет минути ли?” „Да, преди не повече от пет минути.” „Не губете време, сър, сега всяка минута е скъпа – извика портиерът. – Повярвайте ми, моята старица няма нищо общо с това и елате да отидем към другия край на улицата. Е, щом не искате, ще отида сам” – обяви той и хукна в обратната посока. Само след миг го настигнах и го хванах за ръкава. „Къде живееш?” – попитах. „На “Айви лейн”
№16, в Брикстън – отвърна той, – но не се подвеждайте по лъжлива следа, господин Фелпс. Елате да отидем на другия край на улицата и да видим дали там няма да открием нещо.” Нямаше да загубя нищо, ако последвах съвета му. Заедно с полицая забързахме нататък, колкото да установим, че улицата е пълна с народ. Хората сновяха нагоре-надолу, явно всички устремени да се доберат по-скоро до сушина във влажната нощ. Не намерихме дори някой празноскитащ човек, който да ни каже минавал ли е оттам някой. Накрая се върнахме в министерството и изследвахме внимателно стълбището и страничния коридор, но без никакъв резултат. Коридорът към стаята ми е застлан с мек линолеум, по който лесно се забелязват всякакви следи. Разгледахме го най-старателно, но не открихме никакви отпечатъци от стъпки.
– През цялата вечер ли бе валяло?
– От около седем часа.
– Е, как тогава жената, която е влязла в стаята към девет часа, не е оставила следи с калните си обувки?
– Радвам се, че повдигате този въпрос. Тогава и на мен това ми мина през ума. Чистачките обаче имат навика да си свалят обувките в будката на портиера и да обуват терлици.
– Ясно. Значи не открихте никакви следи, макар и навън да бе валяло почти цялата вечер? Да, да, поредицата от събития е изключително интересна. Какво направихте след това?
– Изследвахме подробно и стаята. Тайна вратичка там няма, прозорците са на десетина метра над равнището на улицата, пък и двата бяха залостени отвътре. И да има някакъв капак на пода, не би могъл да се отвори, тъй като килимът е тежък, а таванът е най-обикновен, варосан. Готов съм да заложа живота си, че онзи, който е откраднал документите ми, е могъл да влезе единствено през вратата.
– А камината?
– Камина няма. Стаята се отоплява с печка. Шнурът на звънеца се намира от дясната страна на писалището ми. Онзи, който е звънял, е трябвало да заобиколи от дясната страна, за да го дръпне. Не разбирам обаче защо престъпникът е позвънил. Това си е една неразрешима загадка.
– Наистина случаят е необичаен. Какво предприехте след това? Предполагам, че сте претърсили стаята, за да видите дали неканеният гост не е оставил някакви следи, дали не е изпуснал например фас от пура, ръкавица, фиба за коса или друга някоя дреболия, нали?
– Не намерихме нищо такова.
– И миризма ли?
– Е, за това изобщо не се сетихме.
– А миризмата на тютюн например би могла да ни ориентира много при подобно разследване.
– Аз самият не пуша, така че бих усетил, струва ми се, миризма на тютюн. Нямаше никаква улика. Единственото, за което можехме да се заловим, бе, че жената на портиера – госпожа Тенджи, бе напуснала прекалено бързо мястото. Мъжът ѝ не можа да даде друго обяснение, освен че към този час жена му обикновено си тръгвала. Двамата с полицая решихме, че най-добре ще е да заловим жената, преди да е успяла да се освободи от документа, който, предполагахме, все още носеше със себе си. През това време тревогата вече бе стигнала до Скотланд ярд и детективът – господин Форбс, пристигна незабавно и се зае най-дейно със случая. Наехме файтон и след половин час бяхме на посочения адрес. Вратата ни отвори младо момиче – най-голямата дъщеря на госпожа Тенджи, както се оказа. Майка ѝ още не се беше върнала и тя ни покани да почакаме в предната стая. След десетина минути на външната врата се почука и тогава ние направихме много сериозна грешка, за която обвинявам себе си. Вместо да отидем и сами да отворим вратата, оставихме момичето да направи това. Чухме го да казва:
„Мамо, тук са двама души, които искат да говорят с теб.” Миг след това по коридора се чу тропот от тичащи крака. Форбс скочи и рязко отвори вратата на стаята. Двамата хукнахме към задната стая или към кухнята, не зная точно, но жената вече беше влязла там. В първия момент ни изгледа предизвикателно, но после, като ме позна, на лицето ѝ се изписа безкрайно учудване. „Божичко, но това е мистър Фелпс от министерството!” – възкликна тя. „Хайде, хайде, а ти за кои ни взе, докато бягаше от нас?” – попита моят спътник. „Помислих, че са съдия-изпълнителите – отвърна тя. – Имаме си малки неприятности с един дюкянджия.” „Това май не е вярно – рече Форбс. – Имаме основание да смятаме, че си откраднала един важен документ от “Форин офис” и че затова изтича тук, за да се освободиш от него. Сега ще дойдеш с нас в Скотланд ярд, за да те обискират.” Тя напразно протестираше и се съпротивяваше. Повикахме файтон и тримата потеглихме обратно. Преди това обаче огледахме внимателно кухнята и най-вече огнището, за да проверим дали не бе унищожила ценния документ през краткото време, докато е била сама. Нямаше никаква следа от хартиени късчета или от пепел. Веднага щом стигнахме в Скотланд ярд, я предадохме на жената претърсвач и аз с мъчително безпокойство зачаках резултата. От документа нямаше и следа. Тогава всъщност за пръв път осъзнах цялата опасност на положението, в което бях изпаднал. До този момент бях действал, не бях имал време за размишления. Увереността, че ще си върна договора, бе толкова голяма, че и не дръзвах да помисля какви биха били последствията в случай на неуспех. Сега обаче нямаше какво повече да се прави и имах достатъчно свободно време, за да осъзная положението си. Беше ужасно. Уотсън ще ви каже, че още в училище бях нервно и чувствително момче. Такъв съм по природа. Помислих си за вуйчо и за колегите му от кабинета, за позора, който бях навлякъл на него, на себе си и на всички хора, свързани с мен. Какво значение имаше обстоятелството, че бях станал жертва на необичаен и злополучен инцидент? Подобни инциденти са недопустими, когато са заложени дипломатически интереси. Бях погубен, позорно и безвъзвратно погубен. Не помня какво съм направил. Струва ми се, че съм устроил някаква сцена. Смътно си спомням, че около мен се бяха събрали група детективи от Скотланд ярд и се опитваха да ме успокоят. Един от тях ме съпроводи до гара “Ватерло” и ме качи на влака за Уокинг. Предполагам, че щеше да ме придружи из целия път, ако със същия влак не пътуваше доктор Фериър, наш съсед. Той беше така любезен да поеме грижата за мен. Всъщност добре че стана така, защото на гарата получих припадък и преди да стигнем до дома, напълно изгубих ума си. Можете да си представите какво е станало, когато цялата къща е била събудена от звъненето на доктора и са ме видели в това състояние. Горката Ани и майка ми били направо смазани. Доктор Фериър бе научил почти всичко от детектива, който ме бе съпроводил до гарата, и, в общи линии, им разказал какво се е случило, като разказът му, разбира се, не облекчил положението. На всички било ясно, че ще боледувам дълго, затова прогонили Джоузеф от слънчевата му спалня и я превърнали в болнична стая за мен. След това, господин Холмс, съм лежал тук в безсъзнание над два месеца, мятайки се в силно мозъчно възпаление. Ако не са били грижите на госпожица Харисън и на доктора, сега не бих разговарял с вас. Ани се е грижела за мен през деня, през нощта в стаята ми е оставала наемна болногледачка, защото в пристъпите си на лудост съм бил способен на всичко. Разсъдъкът ми бавно се проясняваше, но едва последните три дни паметта ми се възвърна. Понякога ми се иска изобщо да не се бе възвръщала. Първото, което направих, беше да телеграфирам на господин Форбс, който се бе заел с разследването на случая. Той дойде и ме увери, че са направили всичко възможно, но не са успели да попаднат на никаква диря. Портиерът и жена му били разпитани най-подробно, без това да осветли ни най-малко въпроса. Подозренията на полицията паднали върху младия Горо, който, както може би си спомняте, бе останал да работи същата вечер извънредно. Оставането след работно време и френският му произход са били единствените основания, върху които се градяло подозрението. Всъщност аз започнах да работя едва след като той си бе отишъл, а семейството му наистина е от хугенотско потекло, но разбиранията и обичаите му са толкова английски, колкото са вашите и моите. Не са открили нищо, което да го уличи в участие в престъпното дело, и съмненията са отпаднали. Вие сте последната ми надежда, господин Холмс. Ако и вие не ми помогнете, завинаги ще загубя и честта, и положението си.