– Вашият разказ беше така изчерпателен – каза най-сетне той, – че ми оставихте твърде малко въпроси. Има обаче един, който е особено важен. Доверихте ли някому, че ви е възложена такава важна задача?
– Никому.
– Дори и на госпожица Харисън например?
– Дори и на нея. Аз не съм се връщал в Уокинг след получаването на нареждането и изпълнението му.
– И никой от близките ви не е минавал случайно да ви види?
– Никой.
– Знае ли някой от тях разположението на помещенията в министерството?
– О, да. Водил съм всички да го разглеждат.
– Впрочем тези въпроси са неуместни, щом не сте казвали никому нищо за договора.
– Никому нищо не съм казвал.
– А знаете ли нещо повече за портиера?
– Нищо, освен че е служил дълго във войската.
– В кой полк?
– Доколкото съм чувал, в Колдстриймския.
– Благодаря ви. Вярвам, че ще мога да взема по-подробни сведения от Форбс. Органите на властта се справят блестящо при събирането на факти, макар че невинаги съумяват да ги оползотворят. Какво прекрасно нещо е розата!
Той мина покрай дивана, отиде до прозореца, където изправи клюмналото стъбълце на една мъхава роза, и се загледа в прекрасното съчетание на червеното със зеленото. За мен това беше непозната черта в характера на Холмс, защото дотогава не го бях виждал да проявява такъв голям интерес към творенията на природата.
– Никъде другаде дедукцията не е тъй необходима, както в религията – рече той, облягайки гръб на капаците на прозорците. – Умният човек може да направи от нея точна наука. И според мен цветята са най-голямото доказателство за милосърдието на провидението. Всички други неща – способностите, желанията, храната ни, наистина са от първа необходимост за съществуването ни. Но тази роза е допълнителен дар. Мирисът и цветът ѝ са украса на живота, а не необходимо условие за него. И само на милосърдието на провидението дължим тези допълнителни дарове. Затова ще кажа отново, че трябва много да се уповаваме на цветята.
По време на тази тирада Пърси Фелпс и годеницата му гледаха Холмс с учудване и по лицата им бе изписано доста голямо разочарование. Стиснал в пръстите си розата, той бе изпаднал в някакъв унес. Това състояние продължи няколко минути и бе нарушено от младата дама, която попита с известна рязкост в тона:
– Виждате ли някакви изгледи за разрешаване на загадката, господин Холмс?
– О, загадката ли? – отвърна Холмс, като се сепна и се върна към действителността. – Би било глупаво да се отрича, че случаят е крайно объркан и сложен, но мога да ви обещая, че ще се заема с него и ще ви държа в течение на всяко нещо, което ми направи впечатление.
– А съзирате ли някаква диря?
– Вие ме насочихте вече към седем, но аз, разбира се, трябва да ги проверя, преди да мога да се произнеса за стойността им.
– Съмнявате ли се в някого?
– Съмнявам се в себе си…
– Моля?
– Съмнявам се в себе си, защото твърде прибързано правя изводи.
– А защо тогава не отидете в Лондон, за да подложите на проверка изводите си?
– Съветът ви е отличен, госпожице Харисън – рече Холмс и стана. – Тъкмо това, струва ми се, трябва да направим, Уотсън. А вие, господин Фелпс, не хранете предварително лъжливи надежди. Историята е много заплетена.
– С трескаво вълнение ще очаквам да ви видя отново – извика дипломатът.
– Добре, добре, ще дойда утре със същия влак, макар че повече от вероятно е новините ми да не са много изчерпателни.
– Бог да ви поживи, господин Холмс, загдето обещавате да дойдете – с вълнение изрече нашият клиент.
– Получавам нови сили за живот, като знам, че нещо се прави. Впрочем получих писмо от лорд Холдхърст.
– Ха, така ли? И какво ви пише той?
– Писмото му е хладно, но не остро. Предполагам, че тежкото ми заболяване го е възпряло да прояви суровост. Отново повтаря, че въпросът е от изключителна важност и добавя, че няма да бъдат предприети никакви стъпки по отношение на бъдещето ми – имайки предвид, разбира се, моето уволнение, – докато не се възстановя и имам възможност да поправя по някакъв начин нещастието.
– Е, това е разумно и деликатно от негова страна – отбеляза Холмс. – Хайде, Уотсън, че ни чака цял ден работа в града.
Господин Джоузеф Харисън ни откара до гарата и не след дълго вече се носехме с портсмътския влак. Холмс беше потънал в дълбок размисъл и до железопътния възел Клапъм почти не отвори уста.
– Много е приятно да влизаш в Лондон по някоя от тези прокарани високо линии, които ти дават възможност да се любуваш на къщите долу, както им се любуваме ние сега.