– В тази стая ли дадохте нареждането за преписването на документа?
– Да.
– В такъв случай едва ли някой е могъл да ви подслуша?
– Това е извън всякакво съмнение.
– Споменавали ли сте пред някого, че имате намерение да дадете договора за преписване?
– Пред никого.
– Сигурен ли сте в това?
– Напълно.
– Е, добре, щом като вие не сте казали никому и господин Фелпс също не е казал никому, и никой друг освен вас не е знаел нищо по въпроса, значи присъствието на крадеца в стаята е било чиста случайност. Видял е удобен случай и се е възползвал от него.
Държавникът се засмя.
– Това вече е извън моята компетентност – рече той.
Холмс се замисли за миг.
– Има и един друг, много важен момент, по който бих искал да поговоря с вас – каза той. – Доколкото ми е известно, вие сте се опасявали от тежки последици, ако подробностите на този договор станат известни, нали?
По изразителното лице на държавника премина сянка.
– Да, много тежки последици наистина.
– Те настъпиха ли?
– Не още.
– Ако договорът е попаднал, да речем, във френското или пък в руското посолство, смятате ли, че щяхте да научите това?
– Да, щях да науча – отвърна лорд Холдхърст с мрачно изражение.
– Е, добре, след като са изтекли близо два месеца и половина, а не се е чуло още нищо, не би било неестествено да се предположи, че по някаква причина договорът не е попаднал у тях, нали?
Лорд Холдхърст сви рамене:
– Едва ли можем да допуснем, господин Холмс, че крадецът е взел договора, за да го сложи в рамка и да си го гледа.
– Може би изчаква по-добра цена.
– Ако почака още малко, няма да получи нищо. След няколко месеца договорът вече няма да представлява тайна.
– Това е много важно – рече Холмс. – Разбира се, би могло да се предположи също, че крадецът внезапно е заболял.
– Че е получил мозъчно възпаление например? – попита държавникът и хвърли бърз поглед към приятеля ми.
– Нямам предвид това – рече невъзмутимо Холмс.
– А сега, след като отнехме толкова много от скъпоценното ви време, довиждане, лорд Холдхърст.
– Желая ви успех в разследването независимо кой ще се окаже престъпникът – отвърна лордът, като ни изпрати с поклон при вратата.
– Представителен човек – отбеляза Холмс, като излязохме на улица „Уайтхол”, – но очевидно не му е лесно да поддържа положението си. Далеч не е богат, а има много нужди. Ти, разбира се, забеляза, че подметките на обувките му са сменяни, нали? Няма повече да те задържам, Уотсън, и да те откъсвам от работата ти. За днес нямам намерение да предприемам нищо друго, освен ако не получа отговор на обявлението за файтона. Ще ти бъда обаче крайно задължен, ако ме придружиш утре до Уокинг със същия влак.
На другата сутрин се срещнах с него според уговорката и тръгнахме заедно за Уокинг. Не беше получил отговор на обявата, значи никаква нова светлина не бе хвърлена върху случая. Лицето на Холмс беше каменно като на индианец – изражение, което лесно постигаше, когато пожелаеше – и не можех да разбера доволен ли е или не от развитието на събитията. Доколкото си спомням, разговаряхме за Бертийоновата измервателна система и той изразяваше възторжено уважението си към френския учен.
Заварихме нашия клиент все още под грижите на преданата му годеница, но видът му значително се бе подобрил в сравнение с предния ден. Когато влязохме, той стана без усилие от дивана и ни приветства.
– Някакви новини? – попита той нетърпеливо.
– Както и очаквах, отчетът ми е неудовлетворителен – каза Холмс. – Говорих с Форбс, говорих и с вуйчо ви и предприех някои разследвания, които може и да доведат до нещо.
– Значи не сте загубили надежда?
– Ни най-малко.
– Бог да ви поживи за тези думи! – извика госпожица Харисън. – Ако не загубим кураж и търпение, накрая истината ще излезе наяве.
– Ние имаме да ви разказваме повече, отколкото вие на нас – каза Фелпс, като сядаше отново на дивана.
– И аз се надявах, че ще бъде така.
– Да, миналата нощ имахме преживяване, което може да се окаже нещо доста сериозно – докато говореше, лицето на Фелпс помръкна, а в очите му припламна нещо, което приличаше на страх. – Започвам да мисля – продължи той, – че неволно съм станал център на някакъв ужасен заговор и че не само кариерата, но и животът ми е в опасност.
– Така ли! – възкликна Холмс.
– Звучи невероятно, защото, доколкото ми е известно, нямам нито един враг. И все пак след снощната преживелица не мога да направя друг извод.
– Разкажете ми, моля, какво се е случило.
– Снощи за пръв път спах без болногледачка в стаята. Чувствах се много добре и реших, че мога да мина без нея. Оставих обаче нощната лампа да свети. Задрямал съм към два часа след полунощ, но се събудих внезапно от слаб шум. Все едно мишка гризеше дърво. Полежах известно време и се ослушах, оставайки с впечатлението, че действително е мишка. После шумът стана по-силен и внезапно откъм прозореца долетя рязко металическо изтракване. Седнах в леглото изумен. Сега вече нямаше никакво съмнение относно природата на тези шумове. Слабият шум очевидно бе причинен от опит да се вкара някакъв инструмент в цепнатината между рамките на прозореца, а металическото изтракване – от избутването на резето. После за десетина минути настъпи тишина. Вероятно навън изчакваха да разберат дали шумът не ме бе събудил. След това чух слабо изскърцване, сякаш прозорецът бавно се отваряше. Не издържах повече, защото нервите ми не са вече това, което бяха преди. Скочих от леглото и разтворих широко капаците. Един мъж се бе привел към прозореца. Успях да го зърна само за миг, защото, докато се усетя, изчезна. Беше загърнат с наметка, която закриваше долната част на лицето му. В едно обаче съм напълно сигурен: държеше някакво оръжие в ръка. Стори ми се, че е дълъг нож. Съвсем ясно видях блясъка му, когато мъжът се обърна и побягна.