– Хайде, хайде! – рече Холмс, тупайки го успокоително по рамото. – Не беше хубаво от моя страна да ви го съобщавам така внезапно, но Уотсън ще ви каже, че малко си падам по ефектните жестове.
Фелпс го сграбчи за ръката и я целуна.
– Бог да ви благослови! – възкликна той. – Вие спасихте честта ми.
– Но и моята, както знаете, беше поставена на карта – каза Холмс. – Мога да ви уверя, че на мен също ми е толкова неприятно, ако не успея да разкрия някой случай, колкото и на вас, ако се провалите при изпълнението на някое поръчение.
Фелпс напъха скъпоценния документ в дълбокия вътрешен джоб на жакета си.
– Съвестно ми е да ви бавя повече за закуската, макар че умирам от любопитство да узная как се добрахте до него и къде е бил досега.
Шерлок Холмс изпи набързо чаша кафе и се зае с шунката с яйца. После стана, запали лулата си и се настани удобно в своя стол.
– Ще ви разкажа какво направих най-напред и как се разви всичко след това – започна той. – Като се разделих с вас на гарата, се поразходих из прелестната природа на Съри и стигнах до селцето Рипли. В странноприемницата изпих чаша чай, като не забравих да напълня плоската си джобна бутилка и да сложа няколко сандвича в джоба си. Вечерта тръгнах за Уокинг и малко след залез-слънце бях вече на главния път до Брайърбре. Почаках пътят да опустее, а той май никога не е особено оживен, и се прехвърлих през оградата в парка.
– Но вратата сигурно е била отворена! – възкликна Фелпс.
– Да, но аз си имам свое разбиране за тези неща. Изтичах до мястото, където се издигат трите елови дървета, и под прикритието им пристъпих напред, като се стараех да избягна на всяка цена риска да ме видят от къщата. После легнах сред храстите от другата страна и запълзях, както личи от неугледния вид на панталона ми, докато стигнах до групичката рододендрони точно срещу прозореца на вашата спалня. Там приклекнах и зачаках. Транспарантът в стаята ви не беше спуснат и аз виждах госпожица Харисън, която четеше до масата. В десет без петнайсет тя затвори книгата, залости капаците и се оттегли. Чух я да затваря вратата и бях напълно сигурен, че е завъртяла ключа в ключалката.
– Ключа ли? – възкликна Фелпс.
– Да. Бях наредил на госпожица Харисън да заключи вратата отвън и да вземе ключа със себе си, когато тръгне да си ляга. Тя изпълни съвсем точно всичко и без нейното съдействие този документ сигурно нямаше сега да е в джоба на жакета ви. След като тя си отиде, светлините угаснаха, а аз останах да чакам, клекнал сред рододендроните. Нощта беше хубава и все пак бдението беше доста изморително. В такъв момент, разбира се, човек изпитва вълнение като ловеца, затаен до някоя рекичка в очакване на дивеч. Чаках дълго, почти толкова дълго, Уотсън, колкото двамата чакахме в онази страшна стая, когато разследвахме случая с „Пъстрата лента”. Някакъв църковен часовник в Уокинг биеше на всеки петнайсет минути, но аз на няколко пъти си помислих, че е спрял. Накрая, към два часа след полунощ, изведнъж чух лек шум от махане на резе и изскърцване на ключ. Миг след това вратата на черния вход се отвори и на лунната светлина се появи господин Джоузеф Харисън.
– Джоузеф! – възкликна Фелпс.
– Беше гологлав, но загърнат през раменете с черен плащ, за да може да скрие лицето си, ако се появи някаква опасност. Стъпваше на пръсти в сянката на стената и когато стигна до прозореца, пъхна един дълъг нож в цепнатината между рамките и дръпна резето. След това отвори прозореца, пъхна ножа в процепа между капаците, избута лоста нагоре и отвори и тях. От мястото, където лежах, виждах изцяло вътрешността на стаята и следях всяко негово движение. Той запали двете свещи на полицата под камината, после обърна края на килима откъм вратата. Наведе се и вдигна един четвъртит дървен капак, от тези, дето обикновено покриват шахтите за газопроводните тръби. Този капак покриваше всъщност разклонението на тръбата за кухнята долу. От това скривалище той извади този свитък, намести обратно капака, върна килима на мястото му, духна свещите и се озова право в обятията ми, тъй като аз вече го чаках пред прозореца отвън. Господин Джоузеф обаче излезе доста по-зъл, отколкото очаквах. Той се хвърли отгоре ми с ножа и рани ръката ми. Трябваше на два пъти да го поваля, преди да успея да го надвия. Когато свършихме борбата, той ме стрелкаше кръвнишки с единственото око, с което можеше да гледа, но благоразумно ми предаде документа. Щом се сдобих с него, пуснах противника си да си върви, като тази сутрин съобщих по телеграфа всички подробности на Форбс. Ако той е достатъчно пъргав да залови птичката, добре! Но ако намери гнездото празно, когато стигне там – както предполагам, че ще стане, – толкова по-добре за правителството. Струва ми се, че нито лорд Холдхърст, от една страна, нито господин Пърси Фелпс, от друга, изпитват особено желание случаят да бъде разнищван от полицията.