Как завиждам на португалците за тези дарове на морето!
Със завист разглеждаме и многообразието от видове в реконструирания наскоро аквариум „Васко да Гама“. Ефектно замислен, той ни навежда на някои идеи за аквариума в Щралзунд. В старанието си да видим всичко, забравяме, че времето лети. Трябва да се връщаме на кораба. Трамваят бавно лъкатуши към пристанището покрай известния манастир „Свети Йероним“, Двореца Белем и през паркове със субтропична растителност. Смокини, акации, олеандри, огромни плантации от юка, стълбовидни кактуси, столетници и различни видове палми ни настройват на тропическа вълна.
Дразни ме само пороят от политически плакати, буквално залял всички стени, дори и паметниците. Шокира ме не толкова количеството на плакатите, колкото смущаващото „изобилие“ от политически групи, които се обявяват за социалистически, марксически или комунистически. Колко ли е трудно на политически необразованата част от народните маси да открие сред тях истинските защитници на своите интереси!
Връщаме се заедно с последните моряци. Повечето от тях са се снабдили с червено вино в издути бутилки, увити с лико, попътно питие за екипажа. Каси със скъпоценната течност отнасяме и за Джибути. Боцманът се учудва, че сме били в Лисабон и не сме опитали националното питие на португалците. Има право, това наистина е непростимо. Събираме последните ескудо и вечерта при 30 градуса Целзий изпиваме на терасата на пристанищния ресторант някоя и друга чаша vino tinto4. Съзерцаваме Тежу, пристанището, моста и „Айхсфелд“ и изпитваме мигове на истинско блаженство!
Вълненията на биолога
Влизам в каютата и ме побиват тръпки. Леко, за да не събудя Йохен, се промъквам в тъмното към банята. Но какво ми е? Да не би да съм пиян? От тоалетната чиния хвърчат искри на всички страни. Не може да бъде! Запалвам лампата, разтривам уморените си очи и подлагам главата си под студената струя на водата. Наистина, повечето открития се правят неочаквано, но че точно в тоалетната за пръв път трябва да наблюдавам светенето на морето, ми се струва просто невероятно. Изгасвам лампата и пак пускам водата. Блуждаещи светлини кръжат пред очите ми, проблясват, отново изчезват. Не може да бъркам — това фосфоресциране е предизвикано от безброй светещи организми. Трябва да погледна на носа. Капитанът е на мостика: „Какво, само заради това искате да идете на носа? Ще можете да го наблюдавате още няколко месеца. Знаете, че нощем никому не е разрешено да ходи в предната част на кораба.“ Разочарованието ми е толкова явно, че на края капитанът се смилява и ме пуска, за по-сигурно дори ме придружава.
На носа ме очаква най-прелестната игра на светлини, която някога съм виждал. Сред тъмата гривите на вълните ярко засияват, после пък водните облаци започват да излъчват разсеяна светлина, в която подобно на духове витаят силно пробляскващи точки. Това явление се предизвиква от светещи бактерии, от едноклетъчни, а сигурно и от някои многоклетъчни организми. Движението на кораба ги довежда до състояние на възбуда, което причинява светенето. С помощта на планктонна проба и микроскоп по-късно сами се убеждаваме в това.
Връщам се и събуждам Йохен и другите. Дълго още се взираме в тъмнината и във въпросните тоалетни чинии, като пускаме — за кой ли път — водата в тях.
Малко след изгрев слънце ме събуждат. Един от моряците намерил някаква риба на палубата. Трябва да се е объркала в тъмнината и да е прелетяла през борда. Значи тук пред Гибралтар вече има летящи риби. Когато преди много години ги видях за пръв път в Атлантика, си помислих, че са птици. Заглеждам се и сега — дали това, което се носи по вълните, е риба или птица. Убеждавам се, че е летяща риба чак когато след няколко секунди я виждам бързо да се гмурва във водата. Скоро и други риби се стрелват от водата към кораба, за да се озоват, „летейки“, на сигурно място. В прозрачната вода движенията им съвсем ясно се различават. С прибрани гръдни и коремни перки те се приближават косо към водната повърхност и я пробиват устремно. Крилоподобните гръдни перки се разперват и потопената все още във водата опашка удря силно насам-натам. Посредством така набраната скорост рибите сякаш катапултират във въздуха. Следователно това не е активно летене, а пасивно плъзгане. Напълно възможно е обаче чрез опашката и гръдните си перки те да регулират посоката на летене и подема на „крилете“ си. Често наблюдавам как, стремително излитайки от водата, летящите риби променят курса на полета си и се понасят срещу вятъра. Трудно е да се прецени дължината на полета им в открито море. Най-добрите положително стигат стотина метра. Засичам времето на летене — 5, 6, 8, 10 — даже 16 секунди. След дълъг полет някои правят междинно кацане, след което веднага увеличават скоростта със силни удари на опашката и отново се издигат над водата. Сребристосивата приятелка, която намерихме рано тази сутрин, явно е била увлечена от въздушното течение край корабната стена и изхвърлена на палубата. Това съвсем не е изключено.