Силен бриз донася влажен и топъл въздух от юг. Стрелката на влагомера сочи над 90 процента, надстройките на горната палуба изглеждат като след дъжд, самите ние сме мокри до кости. Корабът приближава Африка, навлизаме в Гибралтар. Спуска се омара и видимостта не е повече от половин миля. Отдясно на борда изниква от изпаренията Африка, а с нея и високият 325 м нос Еспартел при Танжер, насечените, стръмно издигащи се скални масиви на мароканското крайбрежие. В тясната — само 14,2 км — част на Гибралтарския проток, някъде между Пунта Сирис и Тарифа, ни обзема луда радост: сред пенещите се вълни откриваме делфини — отпред, отзад, отляво и отдясно на борда. Накъдето и да погледнем, виждаме красивите им скокове. Колко ли са? Бихме искали да ги преброим, Но В хаоса от движения това е просто невъзможно. Можем само приблизително да преценим, че са най-малко двеста. Естествено, опитваме се и да фотографираме премятащите се високо над водата животни. Лесно е да се каже и трудно да се направи. Обсегът на снабдения с телеобектив фотоапарат е много малък. Докато насочиш камерата и делфинът се гмурнал. Най-#добре е да го следваш с визьора и да чакаш скока му. Трябва само да натиснеш спусъка в подходящия момент. За съжаление, делфините скачат по-бързо, отколкото ние можем да реагираме. Затова по-късно на снимките виждаме запечатани само опашките им.
Внезапно изникват китове. В сравнение с делфините тия приятели, дълги от 3 до 6 метра, се носят тромаво по водата. По тъпата глава, малката гърбица отзад и сърповидната гръбна перка ги познаваме веднага — това са гринди, по-възрастните побратими на делфините. Най-малко двеста, може би и двойно повече, се изнизват покрай нас — на изток към Средиземно море или на запад към Атлантика. Гледката е поразителна. Струва ни се, че от мощните движения на тези огромни животни морето закипява.
„На 3 румба вдясно от носа голям кит!“ — отеква от високо говорителя. Действително далеч от нас плува един колос. Кашалот? За съжаление това не може да се установи от голямо разстояние. Седем сиви делфина — най-често срещаният вид в Средиземно море — продължават да следват кораба.
И така, в Гибралтарския проток трафикът е натоварен — под водата даже повече, отколкото на повърхността й.
Гибралтар — съвсем забравих легендарния град и крепостта, а те са вече извън полезрението ни. На радарния екран би трябвало още да се виждат. Изтичвам на мостика, питам вахтения дали мога да използвам за малко радара, настройвам го и виждам полуострова, града и пристанището. Срещу тях африканският бряг внезапно извива на юг. А между Европа и Африка непрестанно се движи светла точка, около която кръжи опипващ лъч. Това е нашият „Айхсфелд“ по пътя към Средиземно море. Известно време плаваме на изток, после обръщаме на североизток и поемаме курс към Марсилия.
След Лисабон капитанът ми открива, че се налага да вземем стока и от Марсилия. Нареждането току-що пристигнало по радиото. „Поддържаме тази линия и трябва да обслужваме пристанищата по нея, а трюмовете ни са още празни.“ Това ми бе направило впечатление още в Антверпен. Случвало се понякога, ми обясни старпомът. Съвсем неикономично, си помислих тогава аз, но много скоро щях да променя мнението си. „Айхсфелд“ плава по линията БАЛТАФРИКА, която нашето параходство обслужва заедно с полското. Същевременно членуваме в съответната организация по корабоплаване, един вид международен картел на линейното плаване. Тези организации са доста оспорвани монополистични инструменти за регулиране и поддържане на оптимални условия в корабоплаването. Но там, където е възможно сътрудничество с взаимна изгода, се стига до асоцииране и на социалистически линейни параходства.
От всички тези неща разбирам само, че международната морска търговия е оспорвано бойно поле, на което трябва да бъдат защищавани интересите и на нашата страна. Не съм си представял, че е толкова сложно.