И така, нашият кораб обслужва линия, а линейно плаване означава, че товарните кораби редовно и по разписание пренасят стока между определени пристанища. При това има главни пристанища, където задължително се спира, и второстепенни пристанища, където това се прави само ако предлаганата стока е в достатъчно количество. Понякога се случва линейните кораби да са натоварени повече, друг път — по-малко, но в крайна сметка линията БАЛТАФРИКА носи голяма печалба. От безстопанственост, както си мислех в началото, няма и следа.
В европейските пристанища по нашата линия този път бе складиран относително малко товар. Ето че предложението от Марсилия — 2000 тона брашно и някои и други машини за Ходейда — дойде съвсем навреме. А ние, очевидно, ще трябва да потърпим още малко. Според последните информации в Ходейда се чака по 45 дена — ще имаме достатъчно време за подводни спускания.
Марсилия
До Марсилия духа влажен и топъл Южен вятър. Това е сироко, горещо и сухо въздушно течение, което идва от Сахара и по пътя си над Средиземно море поема толкова много влага, че през целия ден времето е неприятно задушно и потискащо. Изглежда най-сетне наближаваме брега. Появяват се първите чайки, мирисът на въздуха се променя. Да, ние вече се научихме да подушваме сушата.
Пейзажът ме изненадва. Направо от морето се издига живописна планина. Малките селца с червени покриви ми приличат на цветни петна върху каменни стени. Много мостове, издълбани в брега, над тях извива железопътна линия. Очаквах низина, а се натъквам на заоблената планина Естак. Чак до върховете й се простира вторият по големина град на Франция. Той има чудесно разположение и разнообразна архитектура. През 1853/54 година на хълма, 146 м над морското равнище, била построена Notre Dame de la garde — днес символ на Марсилия. Гледката от 45-метровата й кула с голямата позлатена статуя на дева Мария е прекрасна. Любувам се на морето и пръснатите наоколо острови. Някъде сред тях е запокитен и малкият остров Иф, чиято внушителна крепост се е прочула чрез литературния герой на Дюма. Нали именно тук остави той своя граф Монте Кристо да линее в тъмния зандан.
Като от птичи поглед се вижда старото пристанище, оградено от романтични фортове. Възникнала около пристанищния басейн, сега Марсилия расте навътре в планината. Нашата цел е старото пристанище не защото в него са акостирали елегантни океански яхти, а защото тук е рибарският стан. Тръгваме по „Кея на белгийците“, последния широк кей на пристанището. Тук спират рибарските корабчета. Още с приближаването им се изваждат сгъваемите маси, кантари и столове, пренасят се първите каси риба. И докато пред кораба се продава, на палубата продължават да освобождават улова от очите на рибарските мрежи. Какво ли не продават: миди и охлюви, морски таралежи и морски звезди, скариди, лангусти и криви раци, октоподи и калмари, а най-много — морски лястовици, барбуня, морски змиорки, светипетрова риба, кефал, дракон, морски дявол, морски лисици и акули. Купувачите се тълпят около това изобилие, опипват, помирисват, избират. И всичко става с неповторимия темперамент на французите от юга. Много неща са необичайни за нас. Жената на капитана плясва с ръце, когато забелязва, че се продават асцидии, напомнящи буци кал, а голямата риба-тон се нарязва на парчета направо върху тротоара.
Връщаме се на кораба привечер. Отново направихме преход от около 30 км. Отдавна не съм вървял толкова много пеш. Мнозина от моряците клатят озадачено глави над сухопътните ни маршове, капитанът даже подхвърля: „Май ви има нещо!“
Между Европа и Африка
Напускаме Европа — „континента“ — както казват моряците. „Айхсфелд“ е нагазил дълбоко във водата. Всички хамбари са пълни, на палубата не можеш да се разминеш между здраво завързаните трактори и строителни машини. Товарът е доста разнороден: хартия, автомобилни гуми, машинно масло, стъклария, тел за мрежи, стъкло за прозорци, хартиени отпадъци, леки автомобили и транспортни коли, изкуствени влакна, тоалетни чинии, платове и килими, стоманени профили, кисели краставички. Едва след като подреждат всичко това, моряците си отдъхват.
И за нас е време да привършим подготовката. По цял ден сме на палубата, майсторим ловни прибори, подготвяме големия контейнер за складиране на екипировката и улова. От мостика следят критично работата ни. Самите нас ни обзема известна несигурност, когато изваждаме надуваемата лодка и разни други, неочаквани и за нас неща от вълшебното сандъче. Не бива да се посрамим пред моряците. Вероятно не правим всичко както трябва и един моряк положително би вързал други възли, но в крайна сметка се справяме сами и това ни се признава. Поне нещо такова долавяме от думите на боцмана: „Вие учените не сте чак толкова непрактични!“ Нуждаем се от това поощрение, за да защитим мястото си сред екипажа. Пред моряците важат само делата. Не се зачитат силните само на думи. А и в един малък колектив, който Дели едно и също неголямо пространство, бързо се разбира що за човек си.