Също като арабската музика, която няма нищо общо с нашата, и животът тук е по-особен. Работих няколко месеца в една арабска страна и знам от собствен опит, че това е един съвсем друг свят. Климатът, жизненият ритъм, представата за време, манталитетът и битът на хората са коренно различни от тези, които познаваме. Дали са по-добри или по-лоши, нямаме право да съдим. Просто трябва, като изхождаме от географията и историята, да ги приемем и разберем. Тук всякаква надменност е неуместна. Презирам еснафите, които съдят за една страна по това, какъв е вкусът на бирата или как се приготвя кафето, каква е храната или как изглеждат пердетата. Колко малко разбиране за историята, какво незачитане на културата и бита на един народ изразява подобно отношение!
Дано социалният напредък не промени културните и етнически особености на арабските народи! Светът на бъдещето трябва да бъде пъстър и многообразен!
В светлокафявата вода на пристанището се долавят само контурите на рибите, които се стрелкат близо до повърхността. Това са кефали. От две лодки арабски рибари заграждат ятото с дълга мрежа. Подхвърлят камъни, за да държат изплашените риби вкупом и така да ги вкарат в мрежата. Уловът не е особено успешен. Кефалите се изхитряват и в последния момент подскачат над мрежата, така че примамените риби са по-малко от рибарите. И нашите въдичарски опити отиват на вятъра. Само Едвард се сдобива с ценен екземпляр — „войник“ с червени ивици, представител на вида риби, които след построяването на канала са преминали от Червено в Средиземно море.
Изведнъж водата закипява. Рибите скачат нависоко и се разбягват в паника. Да не би да ги дебнат акули? Не, четири големи афали, побратими на делфините, търсят плячка. Пред очите ни се разиграва истински спектакъл. Тъй като кефалите се задържат в най-горния слой на водата, делфините ги докопват с муцуна, като лягат настрана или по гръб. Проследявам голям делфин, който гони, плувайки по гръб, един кефал. В страха си кефалът се опитва да избяга, правейки високи скокове, но делфинът, все по гръб, неотстъпно е по „петите“ му. На края го хваща, по всяка вероятност неудобно, защото премята сребристото тяло във въздуха и този път здраво го склещва. Всичко се извършва с такава светкавична бързина, че ми е трудно да уловя подробностите. Делфините често изхвърлят с върха на муцуната си плячката от водата, за да я сграбчат след това във въздуха. Така ставаме свидетели на рекорди, които, доколкото ни е известно, не могат да се видят в нито един делфинариум.
Първият ден на горещия континент е наситен с впечатления. Без малко да забравим рождения ден на готвача. Точно в 0.00 часа, както е прието на кораба, и ние поднасяме поздравленията си. Подаряваме му колекция от въдичарски куки и корди, които той специално си бе пожелал: „Като ми дотегне пътуването след два, три месеца, да има с какво да се разсейвам. Че то иначе може и да откача!“ Не кой да е, а готвачът! Пази боже, непременно трябва да предотвратим това!
През Суецкия канал
Вахтеният чука на вратата още по тъмно: „Ставайте, тръгваме!“ Точно в 4.00 часа навлизаме в Суецкия канал. Движим се като по улица. Под светлината на силните прожектори на носа блестящият като огледало канал прилича на пътно платно, а боядисаните със сигнални бои буйове — на маркировъчни стълбове. Водният път, дълъг 161 км, постепенно се изтегля на юг от нас.
На мостика цари оживление. Капитанът лично поема командуването, а старпомът заедно с дежурния втори помощник и пилота от канала следят курса. И от тях се изисква голямо умение.
Използването на Суецкия канал струва скъпо. За един 10000-тонен кораб се плаща такса от около 40 000 марки. При това се спестява двойно и тройно по-голяма сума, защото каналът значително съкращава пътя между Европа и Източна Африка или Източна Азия.
Денят настъпва. Слънцето се изкачва като огнена точка над пустинята и огрява широката равнинна и песъчлива земя. Пред нас „Баяк“ навлиза в един завой на канала, сякаш си проправя път из пясъка на безкрайна пустиня. От Ел Кап, на тридесет и петия километър, пейзажът се променя. Сладководният канал, изграден едновременно със Суецкия, е превърнал някои области на западния бряг в плодородна зона. Екзотични са както горичките от финикови палми, така и мургавите египтяни в бели одежди, тръстиковите и глинени колиби на селяните и не на последно място едногърбите камили. След зеления оазис идва безутешна пустиня. Появяват се селца, солни езера и отново и отново пясъчни дюни с рядка растителност. Наблюдаваме с бинокъл необичайния птичи свят от дъждосвирци и бели чапли. Вниманието ни привлича и една пустинна лисица, която се прокрадва по наклонената стена на канала. Не мога да се наситя на тази красота, макар че наред с нея последиците от войната действуват потискащо: разрушени селища, изоставени укрепителни съоръжения, огради от бодлив тел, полузарити в пясъка останки от танкове и оръдия. Видяното възбужда духовете. Започва гореща дискусия, разпалено осъждаме изменниците на мира и прогреса в този район на света.