Капитанът и старпомът прекарват часове наред пред радиотелефона, опитвайки да се свържат с пристанищните власти. Все някога ще се обадят. След безкрайни повиквания най-сетне някой отговаря, но в линията моментално се включват и другите кораби. Нали всеки чака с нетърпение да разбере кога ще му дойде редът. Хрумва ми сравнението за боричкане в ефира. В тази бъркотия от езици трудно можеш да разбереш нещо, долавям само едно постоянно „tomorrow, tomorrow“6. Някой непрекъснато пее „My bonnie is over the ocean“7. Кресливият глас звучи няколко дни подред и все със същата песен на УКВ. Някой или е перманентно пиян, или е мръднал от дългото чакане. А може би просто е тъжен.
Задухата потиска. Всяка сутрин палубата изглежда като след буря и шлейфът от изпарения виси по цяла седмица във въздуха. Сякаш всеки момент ще завали. На втори септември отбелязвам следните температури: на палубата — през деня 40 градуса по Целзий, през нощта — 32; в кабината — през деня — 27, през нощта — 23. В каютата на Герхард и Едвард температурите са с още 5 градуса по-високи. В бордовия дневник е записан вчерашният метеорологичен бюлетин от родината: „Слънчево, незначителна облачност, 16 градуса Целзий.“ Как ви завиждаме, на всички, които сте сега у дома!
Изобщо какво е станало междувременно в къщи? Как сте? Здрави ли сте? Как започна учебната година? Нищичко не знаем. Поне да ни бяха донесли пощата от Ходейда! Вече имаме нужда от малък допинг — на дълъг рейс всеки признак за живот от дома е извор на нови сили.
Колко дълго ще останем тук, е все още неизвестно. След многодневни усилия капитанът успява само да изясни, че в „скоро време ще ни дадат възможност“ да разтоварим замразената стока. Не разрешават да вземем малкия по количество товар на „Фюрстенберг“. Пристанищните власти продължават да ги залъгват. Всеки ден (в продължение на десет дена!) чуваме от високоговорителя на УКВ неизменното „tomorrow“, което се отнася до „Фюрстенберг“. Tomorrow става модна дума на борда. В нея, според настроението, влагаме черен хумор, сарказъм или ирония.
Един късен преди обед съзирам през бинокъла на края на рейда мъж, който обикаля с малката си тясна лодка между корабите. Вероятно търговец, чиято стока обаче никой не купува, защото не се задържа дълго на едно място. След два часа идва и до „Айхсфелд“. Изглежда, че с острото триъгълно ветрило на лодката използва и най-малкия повей на вятъра. Какво иска този дребен, слаб, черен йеменец от нас? Протяга съд за вода с молбата: „Water, please!“8 Нима за 15 литра питейна вода обикаля от кораб на кораб чак до тук? Действително йеменецът не продава нищо, иска само вода. Колко ли оскъдна е тази живителна течност! Колко оскъдна трябва да е станала тя и на корабите, щом като досега никой не му даде няколкото скъпоценни капки. Толкова вода, колкото получава сега йеменецът от нас, аз използвам всяка сутрин само за миене. Докато един моряк му напълва бидона, ние, биолозите, проявяваме интерес към рибата в лодката. Не е много. Връзка сребристи караси, две риби-прилепи, сега вече се оживяваме, няколко големи, яркосини плаващи рака. Тези бодливи морски обитатели, които разтварят щипките си почти на метър разстояние, ни харесват. Точно такива ни трябват за колекцията. Като усеща заинтересоваността ни, рибарят решава да ни ги подари всичките в знак на благодарност. Неудобно ни е, защото си мислим, че само един такъв хубав екземпляр, обработен и изсушен, у нас би струвал 50 марки и повече. Два рака са ни достатъчни. И без това замяната е неравностойна. Пъхам в ръцете на йеменеца и една кутия цигари. Той ме поглежда, без да разбира. Очевидно критериите ни относно цената на раците се разминават.
Великолепните плаващи раци, т. н. „нептунови раци“, слагат началото на нашата колекция от Червено море. Наистина скромно начало, но на този тъжен рейд и това е нещо.
Водите около Ходейда са богати на риба. Тя се вижда от борда и то през целия ден. Хиляди тигрови костури се навъртат на големи ята около кораба. Дългите от 5 до 10 см риби се нахвърлят като пираня9 върху всяка хапка храна, изхвърлена през борда или изтекла през мръсния канал. Подхвърлиш ли хляб във водата, около него веднага се образува кълбо от цапащи рибешки тела. След две-три минути не остава и трохичка. Ненадейно ятото на тигровите костури се разединява. Отдолу излизат да търсят плячка лъскави като огледало пампано10. Опасност грози тигровите костури и отгоре. Рибарки летят ниско над водата и светкавично ги сграбчват. Крясък на чайки ни кара да погледнем нависоко. Птиците се вият в кръг. Какво ли е станало? Ятото приближава и ние забелязваме как водата под него клокочи. Безброй риби се блъскат да излязат на повърхността. От време на време между тях се появяват и тъмните тела на делфините. Десет големи афали ловуват, гмуркат се, преследват плячката под водата, кратко вдишват, пак се гмуркат… Никакви скокове, движенията им се определят само от смяната на риболов и вдишване. Още много пъти наблюдаваме подобни картини, свикваме с тях и скоро те стават за нас нещо толкова обичайно, че ги регистрираме само с периферното си зрение.