На същия този пазар по-късно се запознах с един златар. Синът му следвал в ГДР, затова той ме смяташе за приятел. Винаги, когато минавах покрай магазинчето, ме канеше вътре:
— Как си? Седни, изпий чаша чай с мене!
Провикваше се по посока на пазарната навалица и само след няколко минути някой от многобройните продавачи на чай пристигаше с поднос на главата. Наливаше ни силното, прясно питие в малки чашки, колкото нашенските за ракия. В такива чаши се поднася и прочутото черно арабско кафе. Говорехме надълго и нашироко за времето, за изминалия ден, за семейството и работата. И чак на сбогуване, когато вече си подавахме ръце, той ме питаше:
— Какво искаш да си купиш от пазара?
Трябваше отново да седна, да изпия още един чай, като през това време се появяваха търговците с желаните от мен стоки. Търпеливо ми показваха всичко, чакаха моя избор и не се сърдеха, ако нищо не купувах. Благодарение на тези визити при стария златар скоро всяка покупка в Ориента се превърна в истинско удоволствие за мен. По този начин се развличах и убивах времето, както правеха местните хора.
Разбира се, пазарът на Джибути предлагаше и стоки, които живо ни интересуваха. Например разнообразните, ръчно изработени предмети. За да изброя всичко онова, което ни харесваше, ще са ми необходими много страници. Във всеки случай изборът е голям — от великолепно обработени слонски бивни, кожи на леопарди, зебри и антилопи, зъби на акула, броня на костенурка до посребрени лапи на пантера. Разкошни са издяланите от абанос маски и фигури, изплетените от лико чанти и кошчета, филигранните резби от слонова кост, дървото на живота, ярките цветове на платовете, блузите и роклите! Колко умение, сръчност и усет за красота разкриват тези предмети! Ако се вземе пред вид вложеният в тях труд, ще се окаже, че повечето са евтини, даже смешно евтини. В известна степен се срамуваме да се пазарим дълго. Все пак гледаме да се придържаме към обичаите на страната, като в същото време не намаляваме особено авоарите си.
И ето, че се разиграва следната сцена: посочвам желаната стока и питам:
— Колко? Търговецът отговаря:
— Четири хиляди.
Обяснявам му с жестове, че това е лудост.
— Не струва повече от четиристотин, но аз ще ти дам петстотин.
— Но аз самият съм платил три хиляди. Няма да ти я отстъпя за по-малко от три хиляди и сто.
Внимателно търся дефекти.
— Я погледни! Тук има драскотина, там пък — чвор.
Последното ми предложение — шестстотин!
— Това е чудесна изработка и само защото ти харесва ще ти я продам за две хиляди и четиристотин.
Натискам силно фигурата с пръст и той почернява:
— Но това не е абанос, боядисано е!
След дълго пазарене се спираме на осемстотин. И двамата сме доволни. Аз, защото вярвам, че съм направил добра сделка, а той, защото наистина е направил такава. И разбира се, всички се радваме, че притежаваме няколко типични произведения на занаятчийското изкуство от Черния континент. Никой не желае да се върне у дома без екзотичен сувенир.
Първите дни на рифа
Бързо разтовариха стоката за Джибути. Сега отново сме в Червено море с курс към най-важния пристанищен град на Демократична република Судан. Приближаваме външния рейд на Порт Судан в обедните часове на единадесети септември. Цялата област и разположението на рифовете са ни познати донякъде от описанията на моряците. Движим се покрай намиращия се южно от пристанището риф Тауъртит чак до северния риф Уингейт. Докато маневрираме, стоя до капитана на мостика и се опитвам дипломатически да го накарам да хвърлим котва колкото може по-близо до рифа. Разглеждаме заедно морската карта. „Ще застанем тук, над рифовата банка“ — сочи на картата капитанът. Бързо изчислявам с навигационен пергел разстоянието до рифа. Петстотин, най-много седемстотин метра. Изтичвам навън с далекоглед в ръка, но пяната от прибоя край рифовите банки се вижда вече и с просто око. Струва ми се, че ако протегна ръка, ще я докосна. Нима мечтите ни най-сетне се сбъдват?
След дългия преход ни обзема безпокойство. А сега какво? Кога ще можем да се спуснем под вода?