— Потърпете още ден, два, три! Вероятно пилотът ще ни отведе направо в пристанището. Тогава веднага ще поискам разрешително за излизане с лодките. Утре е петък, значи неделя за арабите — няма как, ще трябва да почакате. А за гмуркане ще имате достатъчно време! — се опитва да ни утеши капитанът. Въпреки това сме малко обезкуражени. Стоим на палубата, обзети от разнородни чувства. И какво е учудването ни, когато един от моряците ни съобщава, че някакви познати искали да говорят с нас.
Познати тук, в Порт Судан? Това може да са само двамата колеги от Природонаучния музей в Берлин, които преди нас потеглиха за Червено море. Точно така. Те са. Това се казва среща! Къде ни било писано да се видим!
Днес те излизат за последен път в морето и утре тръгват обратно. Техните разкази ни настройват оптимистично. Както на рифовете край пристанището, така и тук на външния рейд условията за работа били идеални.
След тази среща барометърът на настроението ни отново се покачва. С повишен дух сядаме на обяд. Капитанът ме извиква при себе си:
— Имате късмет. Ще мине още известно време, преди да ни пуснат в пристанището. Ако искате, тръгвайте още сега! — И това го казва с такова спокойствие, сякаш се отнася за допълнителен пудинг. Има си хас да не искаме!
От години чакахме тази възможност, месеци наред се подготвяхме усилено за нея, а сега, когато най-сетне я имаме, тя ни се струва неочаквана. Но нямаме време за колебания, товарим всичко необходимо в моторната лодка, спускаме я на вода и можем вече да потеглим!
Но — какво нещастие! Колкото и да се напрягам, извънбордовият двигател не запалва. Същото затруднение имаме и с надувната лодка. Моряците от „Айхсфелд“ ни се притичват на помощ и след два часа моторната лодка е в изправност. Шестнадесет и тридесет, след два часа ще се стъмни. Имаме време само за оглед на вътрешния риф. След петнайсетина минути забелязваме в кристално чистата вода първите коралови образувания на дъното. Необикновената прозрачност на водата ни пречи да преценим правилно големината на рибите. Колко метра са това сега — два, пет или десет?
Внимателно се насочваме към тясното плато на рифа, издигащо се на половин метър над водата, и хвърляме котва върху един от големите коралови блокове. Великият миг настъпва!
Изчезваме един след друг във водата. Най-напред Йохен, нашият експерт по леководолазно дело, после Герхард, Карл-Хайнц и Хорст. След няколко секунди се показва главата на Йохен:
— Само на някакви си петдесет квадрата тук имаме работа за четири седмици!
Камък ни пада от сърцата. Карл-Хайнц възкликва:
— Направо приказка!
Герхард изпуска, пръхтейки, само едно: „Фантастично!“ и отново се гмурва, а Хорст, очарован, клати глава:
— Как може да има такова нещо? Просто невероятно!
И на мен ми спира дъхът, още щом се спускам под водата. Най-хубавите книги с илюстрации, най-добрите цветни филми за живота в кораловото море не предават действителността и наполовина. Сякаш съм потънал в огромен, пренаселен с риби аквариум. Около мене плуват стотици, може би дори няколко хиляди риби. И то какви! Не очаквах, че ще бъдат толкова много и толкова различни. А багрите? Червено, жълто, зелено, черно, бяло, синьо, виолетово — рибите просто ме заслепяват с красотата си. Палитрата на художника изглежда тъжна в сравнение с играта на цветове, която природата предлага тук. Морски бижута — често така наричат кораловите риби. И наистина — те плуват във водата като истински скъпоценни камъни. Просто не можеш да се нагледаш! Тъй силни, тъй непознати, тъй разнообразни са първите впечатления!
В началото едва се ориентирам във видовете. Някои са ми познати от аквариума. Спомням си какво щастие беше, когато в Щралзунд можехме да покажем една единствена жълта риба-пеперуда. А сега под мене преминават цели ята. И чудното е, че не бягат и не се отказват от заниманията си. Сякаш не ме забелязват или ме вземат по-скоро за подобен на тях. Спазват определена дистанция. За да придобия обща представа, слагам шнорхел и маска и с леки удари на плавниците се плъзгам по водната повърхност. Наблюдавам пъстрата шетня под мене. От бялото, песъчливо дъно, подобно на огромни, разхвърляни каменни отломъци, се издигат кораловите блокове, гъсто обрасли с многослоести цветни корали. Гмурвам се, плувам между рифовете — след всеки коралов блок се открива нова, още по-прелестна гледка. Възкликвам от възхищение и нагълтвам, разбира се, вода. Изсмивам се над несръчността си и поглъщам още от изгарящо солената течност. Тъй като не съм предпазлив, се убождам до кръв на варовикови корали. За да разгледам по-отблизо раните си, се подпирам не другаде, а на един червен корал. Силна болка пронизва ръката ми, кожата се зачервява, подува се, започват да се вдигат малки мехурчета. Така научавам от собствен опит, че всяко невнимателно движение в рифа се заплаща с трудно излечими рани.