За днес не сме си поставили конкретни задачи. Искаме само да се насладим на красотата и многообразието от организми в това единствено по рода си жизнено пространство.
След преливащото въодушевление на първите минути идва трезвото и делово наблюдение, осмислянето на предстоящите задачи. Докато се опомним и двата часа се изнизали. На края сядам на голям мадрепоров корал, отварям една мида-убиец и нахранвам рибите с месото й. Само за миг около мен се образува истинско гъмжило. Риби-хирурзи „преследват“ носените от течението хапки, тъмнокафявата мурена излиза от скривалището си, зеленушки измъкват от ръката ми последните останки от месото. И това ако не е преживяване!
Тези първи часове на рифа се врязват дълбоко в съзнанието ми. Дори само това да бях преживял, заслужаваше си труда през последните месеци.
Но с какво да започнем? В какви рамки да се ограничим? Ще ни бъде трудно да не се увлечем в подробности. Ще употребим и много усилия, за да уловим, подредим и съхраним рибите. Предстоят ни седмици на трудна и не съвсем безопасна работа.
Още първият допир с подводния свят ни убеждава, че на всяка цена трябва да запознаем посетителите на нашия музей с живота в морето на коралите. Разбираме също, че без конкретни и непосредствени впечатления не бихме се справили с тази амбициозна цел. Решението ни е било правилно. Няма да бъде лесно, но вярваме, че усилията ни по-късно ще бъдат възнаградени стократно.
Връщаме се на кораба по тъмно и с щастливи лица се изкачваме по щорм-трапа. Екипажът се радва на въодушевлението ни и помага да дооправим техниката. Моряците поправят през цялата нощ извънбордовия двигател на надувната лодка, за да можем рано сутринта, когато потеглим към рифа, всичко да бъде в изправност. Тази вечер дълго спорим. Стигаме до заключението, че ако планираме добре спусканията под вода, ще се справим с целта на експедицията. При това голяма част от работата би могла да се свърши само с плавници, шнорхел и маска. И разбира се, най-напред трябва да изпитаме харпуните, да разберем как ще изваждаме коралите и да установим естествения строеж на рифа, като изберем район, най-типичен и подходящ за нашата експозиция.
На външния риф
Малко преди шест часа. Нашите лодки, надувната оранжево-червена и пластмасовата бяло-зелена, са закотвени над рифовия покрив непосредствено до външния край на рифа Уингейт. Йохен, Карл-Хайнц, Хорст и Герхард са вече във водата. На мене ми е възложено да ги охранявам, така че имам време да се полюбувам на утринната тишина над рифа. Слънцето стои точно над гладкото като огледало море, мъртвото вълнение лениво поклаща лодките и се разбива в стърчащите над водната повърхност коралови блокове. Плътно един до друг прелитат покрай мене пет рибояда с бели коремчета. Наблизо има останки от кораб, където те редовно си почиват. От брега повява лек, топъл и сух вятър. В далечината като бяла лента се извива равнинното крайбрежие на Судан. Недалече от него, на фона на светлосиньото небе, се вижда дълъг, черновиолетов планински масив. Слънцето стремително се изкачва по хоризонта и с всяка измината минута лъчите му стават все по-неприятни. Време е някой да ме смени.
По въздушните мехурчета и краищата на шнорхелите забелязах преди малко колегите северно от лодката. А сега виждам, южно от мене да се появяват и изчезват зелени плавници. Вероятно Карл-Хайнц, той единствен от нас има зелени плавници. Но как е доплувал толкова бързо до там? В този момент изникват и други плавници. Нима тук има още подводничари? Далекогледът слага край на заблуждението ми. Ято големи риби-папагали са заети със закуската си край кораловите блокове. Бях взел разперените им опашни перки за плавници. Възбуден извиквам другите. Заедно с Йохен търсим „папагалите“. Но в плитката вода на рифовото плато се плува бавно. Непрекъснато трябва да заобикаляме кораловите храсти и да се движим покрай издълбаните от прибоя пропасти. Йохен пръв забелязва току-що наръфан голям мадрепоров корал. В твърдия варовиков камънак са издълбани като със стъргач улеи от по няколко сантиметра и с ширина само няколко милиметра. Скоро откриваме и виновниците — синьозелените риби-папагали. Без да се обезпокоят ни най-малко от присъствието ни, те продължават да пасат водорасли с приличната си на човка уста. В плоските или кръгли корали правят дълбоки резки или направо отхапват цели парчета от клонестите форми и поемат по този начин коралови полипи. Изяденият варовик помага да се смелят в стомаха клетъчните стени на водораслите. Рибите-папагали сдъвкват дори големи колкото палец и твърди като камък коралови „хапки“. Сякаш се отнася за крехък сладкиш. Колкото повече приближаваме, толкова по-ясно чуваме стържещи и чупещи шумове. Опитвам се да си представя как бих раздробил със зъби корала и без да искам, стискам устни.