Първият работен етап завършва. Наблюдаваме доволни резултатите от работата си и за кратко време се разделяме с рифа. Пускаме моторите на лодките, вдигаме котвите. Карл-Хайнц прибира кърмовото въже.
— Почакайте! — вика той. — Пластмасовата лодка да не бърза!
— Какво има?
— Бях сложил края на въжето в една тридакна и сега не мога да го измъкна, така здраво е захапано.
— Моментът не е много подходящ за експерименти. Отрежи въжето с ножа и да тръгваме.
След този забавен случай потегляме в добро настроение към кораба. Едновременно с нас до „Айхсфелд“ се приближава и голяма моторна лодка. Група шведски туристи-водолази жестикулират възбудено и се интересуват дали имаме лекар на борда. Един от другарите им пострадал. Какво се е случило? След като изплували с почти празни бутилки от дълбочина 35 м, установили, че един от тях липсва. Преди да го потърсят, трябвало да напълнят бутилките. Само час по-късно го намерили върху една издатина на рифа, но вече не можел да му помогне и най-добрият лекар.
Помръкнали гледаме мъртвия водолаз в съседната лодка и премисляме със свито сърце току-що чутото. За нас то е като предупреждение. Най-страшното за неопитния в кораловия риф е, че той не може да предусети опасността. Водата е чудесна, видимостта добра, наоколо — красота и се чувствуваш толкова добре, че можеш да станеш лекомислен. Именно затова на рифа е необходима строга дисциплина.
Желязото ли ни хвана11?
Порт Судан ни посреща с празнично облечени хора: мъжете в блестящо бяло, жените забулени в черно, младите момичета във въздушни одежди с ярки цветове, децата спретнати и чисти. Навсякъде срещаме весели суданци. Сякаш всички семейства са напуснали къщите си. Мохамеданите празнуват цели три дена края на постите. Постният месец рамазан е завършил и сега те отново могат да ядат и пият до насита. Рамазанът е деветият месец в мохамеданската лунна година. През тези четири седмици, така изисква мохамеданският закон, вярващият трябва да се въздържа през деня от всякакви телесни удоволствия. От изгрев до залез слънце не бива да яде, да пие и да се люби. И така — сега Порт Судан чествува най-дългия празник на исляма.
Някои на кораба се надсмиват над тези религиозни обичаи. Но като опипвам тлъстините си, а аз далеч не съм най-дебелият на кораба, си мисля, че един постен месец никак не би бил излишен. Във всеки случай тези обичаи трудно се съчетават с модерното промишлено производство. Който не се храни нормално, той и работи по-малко. Екипажите обикновено недоволствуват, когато се налага да чакат на рейд пред някое арабско пристанище по време на постите. Ние също имаме затруднения. Кога ще започне разтоварването, кога ще получим разрешение за излизане от пристанището до рифовете и кога ще дойде най-сетне дългоочакваната поща? Последният въпрос най-много ни вълнува.
Вече два месеца сме на път. Бяхме в девет различни страни, изминахме хиляди километри, всеки ден събирахме нови впечатления. Струва ни се, че сме напуснали семействата си преди цяла вечност. Далеч от родината, разделен от познатото обкръжение, човек скоро започва да копнее за новини от близките.
На дълъг рейс пространството и времето придобиват по-други измерения, отколкото на сушата. Който не го е преживял сам, трудно може да го разбере. Писма от родината, това би бил сега за нас най-хубавият подарък. Дори един кратък телеграфически поздрав действува ободряващо. За съжаление телеграфните връзки са ограничени. Обикновено акостираме в териториални води, където на корабите не се разрешава радиовръзка.
Суданците се смиляват над нас. Въпреки празниците, агентът донася пощата за „Айхсфелд“: седем писма за трийсет Души. Аз съм сред седмината щастливци. Първото писмо, което получавам, е с дата отпреди един месец, но какво значение има това! Някои от колегите все още продължават да чакат първото писмо и какво ли не им минава през ум. Макар и да знаят, че постоянно една част от пощата се губи неизвестно къде по дългия път през света, това надали ги успокоява. Един от нас научава, че съпругата му се е разболяла тежко, а синът, който би могъл да й бъде в помощ, си счупил ръката. Но писмото е писано преди четири седмици и може би всичко вече се е оправило.
Камериерката ми показва плика на първото си получено тук писмо — на него пише N8. А къде са предните седем писма? Дребничкият мургав Аси чака с нетърпение поздрав от годеницата си. Чак след шест седмици, малко преди да тръгнем обратно, той ще разбере, че тя му е вярна и му пише всяка седмица. Карл-Хайнц пък ще получи последното писмо с обратна поща точно една година след завръщането ни в Щралзунд.