Около Нас — мъртъв пейзаж. Надлъж и на шир няма жива душа — ни човек, ни птица. Самотен пеликан се припича на един коралов блок. И брегът е пуст. Само по сламената рибарска колиба зад плажа проличава, че не сме единствените тук. Съзирам зелено петно. През далекогледа разпознавам ниски храсти, сякаш забучени във водата. Приличат ми на мангрова растителност. Слизаме от лодките, защото става все по-плитко и по-плитко. Продължаваме пеш. Не съм се излъгал. В тинестата почва растат ниски шубраци с въздушни корени, които образуват миниатюрно мангрово дърво. Въздушните корени се увиват около всеки храст и като същински аспержи се подават над водната повърхност. С помощта на тези органи растенията могат да виреят в бедната на кислород лагунна тиня. Наистина това мангрово съобщество не може да се сравни с образуваните от други растителни видове големи мангрови биоценози, каквито познавам от западноафриканското крайбрежие, но от биологическа гледна точка и тези са интересни.
Разполагаме с ограничено време и затова отново се качваме в лодките. В сравнение с външния риф този откъс е еднообразен и с по-бедна фауна. Въпреки това лагуната е тъй гъсто населена, че животът на един биолог положително не би бил достатъчен, за да се обхване цялото разнообразие от видове. По време на тази обиколка срещаме различни риби, между тях и „стари познати“ от рифа Уингейт: риби-юнкери, риби-сержанти и други рифови костури, барбуня, ивичест скалозъб, лутиян, риби-пеперуди, попчета. Стрелкат се дългите, сребристи тела на зарганоподобните полурили, които като плоски камъни се устремяват към повърхността. И пак нови, непознати за нас видове.
Хвърляме котва в лагуната — откъм морето, на около 40 м от ивицата на прибоя. Влизам във водата и усещам как по тялото ми се разлива понятна топлина. Термометърът показва 33 градуса. Жалко, че видимостта не е добра — при най-малкото движение финият пясък размътва водата. Йохен бързо прибира камерата за подводни снимки. Около кораловите храсталаци се суетят неголям брой риби. Уловът няма да представлява проблем. Бихме могли да хванем стотици риби-юнкери, предпочитани от любителите на аквариуми. Тези бързи рибки на черно-бели ивици обитават на малки групи кораловите храсти. Доплувам ли до тях, те моментално се скриват в клонака. Изхитрявам се, изхлузвам пластмасовата торбичка върху корала, отчупвам го и после го изтръсквам над кастрон с вода. Изведнъж на бял свят се появяват множество раци, миди, морски звезди, охлюви и дребни рибки, за чието съществуване не съм и подозирал. От обитателите само на един коралов стрък би могъл да се обзаведе приличен домашен аквариум.
И на пясъчното дъно е оживено: лимоненожълти сюнгери, асцидии с цвета на месо и черни, отровни морски краставици съставят интересната дънна фауна. Непрекъснато се натъкваме на изненади. Едвард, който със завиден успех събира миди и охлюви до мене, подскача изплашен: „Змия! Напада ме морска змия!“ На гърба му се е залепило змиеподобно животно, от което не може да се отърси. Посягам да го махна, но то така се залепва за мене, че колкото повече се занимавам с него, толкова по-силно се заплитам в този жив маркуч. Отделя се от тялото ми едва във водата. Това е синапта, представител на най-големите морски краставици — безобидни, двуметрови „консуматори“ на тиня. Но за да не се плашиш, трябва всичко това предварително да ти е известно.
Въпреки силния прибой решаваме да идем и до външния риф. Скептично поглеждам бушуващото море. Гледката не е особено окуражаваща. Веднъж само да пресечем този дяволски котел!
В началото плуваме над пясъчното дъно на лагуната. И всеки път, когато изплашим рибите, от дъното се вдигат пясъчни облаци. Един разкошно обагрен скат се носи към мене, удря разтревожен с краищата на плавниците си по дъното и изчезва от погледа ми в образувалия се пясъчен вихър. Постепенно картината се изменя. Става все по-плитко, тежките коралови блокове са разпилени, като че ли великанът, пренесъл ги дотук, се е уморил и небрежно ги е захвърлил. Такъв ми изглежда и чакълестият сипей на задния риф. Водата стига до колене, а прибоят се усилва. Да се върви по насечения риф при тези високи вълни е опасно. Повече с пълзене, отколкото с плуване се провирам през рововете и каналите, които развилнялото се море е изсякло в рифа. Без нито една драскотина преодолявам 20-метровата ивица на прибоя и въздъхвам с облекчение, когато водата става поносимо дълбока. С леки удари на плавниците се плъзгам по покрива на рифа към доста отдалечения му край. Понеже големи коралови блокове непрекъснато се изпречват на пътя ми, движа се почти като в слалом. Дъното между кораловите блокове е покрито с жълти, кафяви, зелени и виолетови клонести корали, с топчести мадрепорови корали, с големи черно-жълти морски краставици и едва забележими охлюви „дяволски нокът“. Шарени зеленушки, някои с хоботеста уста, допълват картината. Върху кораловите коренища „седят“ риби-ястреби, златисти костури ни поглеждат от пещерите си, изобщо рифовите костури са заели всички дупки. Не е останало нито едно необитавано местенце. Плувам навътре в морето и се натъквам на голяма пукнатина. Тук кораловият масив се е разтворил, образувайки причудливо скално дефиле. На дълбочина 8 м откривам голямо мероу. За да стигна по-лесно до него, заобикалям една рифова издатина и… се вцепенявам… От дълбините, точно срещу мене се носи океанска акула. За пръв път срещам акула в естествена среда. В объркването си не мога да преценя нито големината й, нито разстоянието до нея. Дали са 8, 12 или 20 метра? В този сякаш безкраен океан ми липсва всякаква опорна точка и преди всичко опит. За беда, тъкмо сега не се вижда никой от колегите! Чувството, че съм изоставен, ме кара да извърша най-неправилното в дадената ситуация: обръщам гръб на акулата и хуквам да бягам. Но само след няколко удара с плавниците невидимата опасност ми става непоносима. Следвайки повика по-скоро на страха, отколкото на разума, се обръщам и акулата, малко преди да ме настигне, завива встрани. Значи вярно било, че от нападащи кучета и акули можеш да се опазиш само като тръгнеш смело срещу тях. Забравил как току-що ми се бяха подкосили коленете, добивам смелост и подгонвам на свой ред акулата. Тя се отдалечава с едва забележими движения на опашката. Все пак решавам да не надценявам смелостта си и се оглеждам за някой от колегите. Виждам Хорст с кепче в ръка точно на мястото, където преди малко се скри акулата.