— Внимавай, под тебе има акула! — му извиквам. Въпреки предупреждението, докато се озърна, Хорст, иначе най-предпазливият от нас, изчезва във водата. Но скоро пак се появява.
— Избяга ми страхливката! — високопарно коментира той първата си среща с акула.
— Кой избяга? — любопитно надига глава от надувната лодка Йохен, който сменя филма на подводната камера.
— Акулата!
Още недоизрекъл и Йохен изчезва във водата. Долавям някакво щракане и хлопане, лодката започва да се клати:
— Дявол да го вземе! Точно сега не се отваря проклетата му кутия! — Няколко секунди по-късно отново се спуска в дълбините, взема оставения на дъното дихателен апарат, слага маркуча в устата си и бързо спринтира към рифовия ръб, като междувременно наглася кислородните бутилки върху гърба си. Жалко, че не засякохме времето, това си беше жив рекорд!
Минава много, много дълго време, преди да видим отново Йохен. По киселата му физиономия разбираме веднага, че не е успял.
— Търсих навсякъде, но нищо не открих. Сигурни ли сте, че беше акула!
— Съвсем сигурни! Но беше толкова малка и толкова страхлива, че щеше да заснемеш най-много опашката й! — успокояваме го ние.
Така завършва първото ни приключение с акула в Червено море. През следващите дни и седмици щяхме да срещнем още няколко акули, но Йохен нямаше да види нито една от тях, за снимка изобщо да не говорим. Това го хвърли в истинско отчаяние.
Повече от две седмици сме в Порт Судан. Стискам палци разтоварването да се проточи колкото може по-дълго. Молитвите ми очевидно помагат, защото на „Айхсфелд“ се оплакват, че обработката продължава безкрайно. За разлика от екипажа ние използваме рационално всеки ден от престоя. И това е съвсем естествено. Рифовете пред Порт Судан, късите разстояния до тях и спокойното време създават възможно най-благоприятни условия за работа. Затова както преди, така и сега сме от 5.00 часа сутринта до късно през нощта на крак. В същност отдавна сме на края на силите си, но все се намира някой, който да ни увлече след себе си.
Краят на септември. Неделя. Лежа като пребит в леглото. Снощи ловувахме продължително време в акваторията на пристанището. Докато консервираме всички раци, морски таралежи, риби и другите хванати морски обитатели, новият ден настъпи. Събуждам се смъртно уморен и в главата ми се върти една единствена мисъл: „Колко хубаво, че днес е неделя!“ Обръщам се на другата страна с блажена въздишка. Нея обаче трябваше да си спестя, защото в съседното легло йохен веднага ококорва очи. Поглежда часовника и ми отправя поглед, пълен с упрек: