— Защо не ме събуди?
— Спи, спи! Неделя е — промърморвам вече в просъница. И това не биваше да казвам. Йохен просто не е в състояние да разбере, че и ръководителят на експедицията може да бъде победен от някакво човешко желание. Той изстрелва канонада от думи, която тутакси прогонва съня ми.
— Добре де, добре! Хайде да идем при другите.
Имам чувството, че и те са се пробуждали, но с надеждата, че никой няма да даде толкова рано знак за ставане, са продължили да спят.
Днес няма да се отдалечаваме много. Довечера „Айхсфелд“ напуска Порт Судан и трябва да се върнем най-късно до обяд. Затова пък след обяд намираме най-сетне време да слезем на брега и да разгледаме пристанището.
Порт Судан е разположен край залив с дълбочина от десет до сто метра, който като дълъг, тънък и оръфан на края език се е врязал на десетина километра навътре в сушата. Заливът е заобиколен с коралови рифове, които вследствие на замърсяването постепенно загиват. В този смисъл изобилието от риби учудва — в продължение на два километра покрай кея, между консервни кутии, спираловидни пружини и всякакви други отпадъци плуват множество риби с разкошна окраска. Ако не беше толкова мръсно, бихме се спуснали под вода. Решаваме да опитаме неизползваните досега рибни капани — големи съдове от прозрачно органично стъкло с отвори от двете страни и поставена вътре стръв. Спускам своеобразния капан в плитката до колене вода на входа на пристанището и веднага ме заобикаля тълпа от любопитни суданци. Наблюдавам поведението на рибите. Малък рифов костур неуморно се блъска в стъклото, за да стигне до храната. Минава известно време, докато намери входа. Едва изчакали да го захапе, се стичат и други риби, които алчно се опитват да докопат стръвта. Няма и пет минути и капанът е пълен: петнадесет риби-монахини, риби-пеперуди, барбуни, зеленушки, риба-вимпел, риби-юнкери. През тесния отвор се е промъкнала дори една риба-куфар. Заобиколилите ме зяпачи разглеждат критично улова, а един висок, достолепен суданец ми обяснява на доста добър английски, че трябва да изхвърля рибите, защото не стават за ядене, даже и за стръв. В отговор на това аз се чувствувам задължен да разясня, че ние идваме от ГДР, че ще занесем рибите там и ще ги показваме на посетителите в музея, че някои риби са необходими на науката и се поставят в банки с алкохол. Изглежда обаче, че не се изразявам съвсем ясно на английски, защото моите слушатели изведнъж заговарят за уиски и пожелават да ме посетят на кораба. Защо ли употребих думата „алкохол“? Как ще изляза сега от това трудно положение? Спасявам се с обичайното „tomorrow“ и те загубват всякакъв интерес към мене. Остава само един суданец със серкме в ръка. Серкметата са били използвани още в древността. Те са с кръгла форма и диаметър два, три до четири метра. Мрежата се надипля по специален начин с помощта на здраво въже. Благодарение на прикрепените тежести тя бързо потъва и покрива рибите, които при опитите си да се освободят се заплитат в дупките й. Серкметата намират и днес приложение. Виждал съм как в Черно и Адриатическо море ловят с тях кефали. Със същия способ си служат по северо-африканското крайбрежие, както и край реките Тигър и Ефрат, а в Червено море неведнъж съм се възхищавал на сръчността, с която местните рибари ги хвърлят. Технологията ме интересува. Никога не е късно да се учиш. Помолвам рибаря да ме посвети в занаята. Той кимва, като ми дава да разбера, че трябва да се преместим малко по-нататък. До входа на пристанището се намира малък залив. Пред него е поставена голяма табела, която предупреждава на английски и арабски, че тук живее огромна риба, един вид морско чудовище, че къпането е опасно и поради това — забранено. За чудовището на Порт Судан вече ми бяха разказвали някои от нашите моряци. Суданците ги уверявали, че то поглъщало всяка седмица по един човек.
Моят суданец нагазва във водата зад табелата. Посочвам му надписа, но той само се подсмихва. „Превеждам“ си обясненията му по следния начин: тези води са най-удобното място за ловене на риба със стръв; туристите прогонват рибата; обикновената забрана нямала никакъв успех, но откакто поставили табелата, рибарите най-сетне се радвали на спокойствие. Междувременно вече сме до колене във водата, пазим тишина и чакаме. Суданецът претърсва с поглед околността. Ето там, недалеч от нас, водата леко се накъдря. Със силен замах той изхвърля мрежата напред — тя се отваря, пада плоско и потъва. После я събира на дипли, обикаляйки бавно в кръг, като внимава да не се отскубне нито една риба. Изнася улова на брега и доволен ми го показва — двадесет малки караса и много полурили.