Със стъпването на острова ни наляга непоносима жега. Светлата почва и скалите отразяват ярката слънчева светлина. Облени в пот, крачим навътре в острова, потъваме до глезените в лавинния, ръбест чакъл, убождаме се непрекъснато в храсталаците от суха трева и трънливи растения. Насочили сме се към групичка палми. Това са нискостеблени растения, чиито плодове са големи колкото сливи. На земята под тях откриваме купчинки „кафени зърна“. Очевидно това са барабонките на малки антилопи или газели. Сега е напълно изключено да видим тези животни, но ако си устроим тук бивак за няколко дена, може би ще имаме късмет. Впрочем, ако не побързаме, и сега ще се наложи да нощуваме тук. Слънцето клони към залез и сигурно скоро ще се скрие зад хоризонта. В тропиците преходът между деня и нощта е кратък, най-късно 10 минути след залез слънце става тъмно като в рог. Затова потегляме на пълни обороти покрай брега, за да потърсим колегите, които трябва да дойдат от другата страна.
— Ето ги там! — сочи възбуден напред Хорст. Виждам надувната лодка да се показва иззад един тесен нос.
— Е, идват най-сетне! — си отдъхвам и аз.
— Но това са делфини! — И наистина, четири големи афали се плъзгат по повърхността на водата, като ритмично показват и скриват огромните си туловища. Догонвам бавно елегантните плувци, които ни най-малко не се смущават от присъствието ни.
— Хорст, приготви се за спускане! Ще закарам лодката съвсем близо до тях.
Метър след метър настигаме четворката. Когато се доближаваме на педя разстояние, Хорст скача във водата и изчезва. Делфините за съжаление също. Не след дълго Хорст се появява, но от делфините няма и следа. Въпреки всичко това беше един хубав завършек на първите ни часове в Саут Бей.
За Карл-Хайнц този ден не завършва много весело. След вечеря го намирам в леглото. Крие дясната си ръка под завивката.
— Е, Карл-Хайнц, какво ти е?
Опечален, той ми показва бинтованата си, силно дъхаща на алкохол дясна ръка.
— Лакътят ми е подут. Мисля, че съм го наранил при подпалването на мотора.
— И с какво го охлаждаш?
— С водка. Не исках да научавате. Утре вече нищо няма да ми има.
Но подутината, колкото топка за тенис, съвсем не изглежда дреболия. Няма как, трябва да се консултирам с корабния лекар. Той предписва няколко дена абсолютна почивка и с това Островът на мечтите се превръща за Карл-Хайнц в Остров на тъгата, но не бива да рискуваме, тъй като сме далеч от всякаква болница.
През следващите дни изследваме предимно кратерното езеро. Събираме корали, безгръбначни, ловим риба и наблюдаваме. В открито море и в залива усилващият се южен вятър гони пред себе си високи вълни, но в закътаното езеро е спокойно. Това има както своите предимства, така и своите недостатъци. Отникъде не полъхва, изложени сме изцяло на тропическия зной. Спасение няма даже и във водата — някъде по обяд тя се нагрява до 37 градуса Целзий. Понеже няколко метра под повърхността слънчевите лъчи все още не са изгубили силата си, на два-три метра дълбочина ни се случва нещо странно. Такава пот избива от порите ни, че несъзнателно ни се иска да я избършем от челата си. Знаех, че има подводно заваряване, но за подводно изпотяване не бях чувал досега.
Така или иначе предимствата на кратерното езеро са очевидни. Малката дълбочина позволява да складираме коралите на определени места, за да ги натоварим по-късно на сала и на лодките. И преди всичко можем с един поглед да обхванем цялото езеро и спокойно да претърсваме рифа за безгръбначни. А за да открием и извадим непокътнати от многобройните пукнатини, цепнатини и дупки морски звезди, морски таралежи, раци и други морски животни, са необходими освен спокойствие и търпение, известна сръчност и, разбира се, добро око. Например Герхард забелязва съвсем случайно в тясна скална дупка лъчите на един морски таралеж. След цял час упорит труд му се удава да го измъкне. Разперените лъчи имат диаметър повече от 15 см. Необяснимо как е успял да се промъкне през значително по-тесния отвор.
Постепенно очите ни свикват да разпознават скривалищата на рифовите обитатели, което обаче не намалява усилията ни да ги извадим оттам. Часовете текат неусетно и скоро местонахождението на слънцето ни предупреждава, че трябва да се връщаме. Вечер, когато понамалее вятърът и температурата стане поносима, започва животът на палубата — въдичарската страст отново е избухнала с пълна сила. Щедростта на рейдовете пред Ходейда и Порт Судан, големината, разнообразието и количеството на рибите там бледнеят пред резултатите от въдичарската ни дейност край остров Джебел Зукур. Едва ли има човек на борда, който да не е опитал късмета си с месина и кука., На задната палуба, на мостика, на левия и десния борд — навсякъде през фалшборда са прехвърлени въдици. Има и такива, които за пръв път в живота си посягат към въдица и още с първото хвърляне улавят петкилограмови парчета. Тази вечер рибите под нас сякаш се боричкат коя по-напред да захапе стръвта. „Дай насам сака!“, викат ту оттук, ту оттам. Третият механик само притичва от единия до другия въдичар, за да помага при изваждането на улова. Едва се справя. До мене лови шеф-механикът. Изведнъж нещо така силно задърпва въдицата му, че се страхувам, какъвто е дребен, да не го повлече през фалшборда надолу. На етапи и с общи усилия успяваме да измъкнем плячката. Тъкмо си мисля какво ли страшно парче ще е, когато се оказваме… на пода. Само конецът се поклаща в ръцете ни. Нима се е отскубнала? Малко по-късно разбираме какво е станало.