Може би е така, защото и тук, както в Щралзунд, ръката те засърбяваше, щом я потопиш във водата — както в онези аквариуми, в които държахме определени видове корали. А може би това са ята от съвсем дребни, прозрачни като стъкло медузи.
При тези обстоятелства решаваме на първо време да избягваме гмуркането, отвързваме лодката и бавно се отправяме към Острова на акулите. Хвърляме котва пред огромен нос, издълбан от прибоя във формата на катедрала. Още не съм завързал котвеното въже и Герхард вече изчезва във водата. Връща се обаче със същата бързина. „Под нас има акули!“ — възбудено си поема дъх той. Начаса се приготвяме за гмуркане и безшумно се спускаме във водата. Истинска приказка! Шест беломуцунести акули с човешки ръст се движат в кръг няколко метра под нас, близо до косо спускащия се рифов склон. Рибите около тях продължават спокойно да си плуват. Това ни вдъхва кураж и ние, с мисълта за спасителната лодка зад гърба ни, леко се примъкваме до елегантните и силни разбойници. Те сякаш не ни усещат. Чак когато приближаваме на три метра до тях, те внезапно обръщат и се скриват от погледите ни в мътната вода. Още едно стадо акули се изнизва като сянка покрай нас. Островът на акулите явно заслужава името си.
Спираме до стръмния бряг на остров Ниа. Сигурно тук отдавна не е стъпвал човешки крак. Животните почти не реагират на присъствието ни. Стотици скални скачачи стоят на камъните и се налага със сила да ги прогоним във водата. Раците щъкат насам-натам, като че нас изобщо ни няма, а напомнящите малко на птицата кайра белокоремести рибояди не проявяват даже и любопитство, да не говорим за страх. Може би за тях човекът никога не е представлявал опасност. Във всеки случай ми се струва, че дистанцията, която налага естествения страх на животните от човека, тук е по-малка, отколкото в Порт Судан.
— Я виж тези отломъци! — ми извиква Герхард от брега и показва конусовидните варовикови образувания на подчертано големи морски жълъди. — Имат поне пет сантиметра в диаметър. В сравнение с тях нашите в Балтийско море са само миниатюрни джуджета.
Когато тези „великани“ се залепят по корпуса на кораб, те намаляват в значителна степен скоростта му. Великани има и сред охлювите хитони. Вкопчили са се здраво в камъка и се движат едва забележимо. Посегна ли да хвана някой охлюв, той с едно движение се прибира и създава вакуум с вендузоподобния си крак така здраво, че може по-скоро да се разкъса, отколкото да се отлепи.
— Пъхни изненадващо острието на ножа между охлюва и скалата и той няма да може да се вкопчи в нея! — ме съветва Герхард. Оказва се, че има право.
Работата ни продължава успешно и през следващите часове. Парещото действие на водата е отминало и откъртването на огненочервените корали вече не ни създава трудности. Не се опарих нито един път. Доволен се покатервам в лодката и опирам бедрото си точно в грижливо отбягваните досега копривни животни. Викът ми отеква в скалите и рибоядите изплашени напускат гнездата си.
Обратният път се превръща в мъчение. Не само заради парещото ми бедро. В закътания кратер не забелязахме, че е излязла буря, и сега срещу нас се изправя едно коварно море, Кратките, силни вълни удрят като мощни чукове по дъното на леката пластмасова лодка и ние се страхуваме, че тя всеки момент ще се разпадне. Лавирайки между вълните, се добираме как да е до „Айхсфелд“ и сме безкрайно щастливи, когато лодката най-сетне е вдигната на борда. Докато я прехвърлят през фалшборда, забелязвам ясно напречна пукнатина на кила. И тук сме имали късмет! Това можеше да ни донесе неприятни последици.
Чакаме угрижени завръщането на Йохен и Хорст от северната част на залива. Неспокойно претърсваме с далекогледа разбушувалия се океан. Малко преди да се стъмни, забелязвам между пенливите корони оранжева точка — нашата надувна лодка скача от вълна на вълна. Вече е съвсем тъмно, когато колегите, измокрени до кости, се качват на кораба.
„Страшна работа! — пъшка Хорст. — Докато бяхме на острова, настъпил отлив и лодката останала на сухо. После пък това разярено море! Като пребит съм!“
При всеки удар на вълните предметите в лодката отскачали на около 40 см височина и въпреки усилията част от коралите се изсипали през борда, а други се натрошили като стъкло. Успели да опазят рогата от газела, които намерили на острова. Значи барабонките, които видяхме под палмите, са от газели. Вероятно и тук, както и на съседните острови Ханиш, живее обикновената газела — животно, което в Ориента някога било възпявано в приказки и легенди заради грациозността, ловкостта и красотата си. Кой знае още какви изненади ни готви Джебел Зукур!