Представете си един бряг, където всеки ден изваждат от морето хиляди риби и само част от тях почистват, бряг, където се оттичат мръсните канали, където се разлагат — тук мъртво куче, там мъртва овца — и над всичко това пече неумолимо слънцето. Четиридесет градуса на сянка. За щастие обонятелните ни органи са доста притъпени от миризмите в лабораторията за препариране. Сега това ни е от полза, позволява ни да се абстрахираме от зловонията и да наблюдаваме спокойно суетнята на рибарите.
Гледката е екзотична: рибарите спират канутата си на брега, разтоварват пробляскващата си стока и я пренасят на плажа. Сафрид, риби-ангели, кефали, караси, риби-прилепи, баракуди, гръборог, морски лисици, прилепала, акули и много други, непознати за нас видове риби, провесени на пръти, събрани на привлекателни връзки, в големи кошници от лико или просто на гръб се занасят на сушата.
Карл-Хайнц вдига въодушевен камерата, но рибарите с негодувание го отпращат. И аз ги разбирам. Изведнъж идват някакви си чужденци, жадни за зрелища, и без да поздравят, без да кажат нищо, без да попитат дори, искат да правят снимки. С подобно държание и у нас бихме си навлекли неприязън. И така — прибираме на първо време камерите и отправяме едно приятелско „Salem aleikum“13 към нашите „колеги“.
След една съвместно изпушена цигара настроението се разведрява. Разговорът върви трудно, защото не знаем езика. Все пак успяваме да разберем, че рибарите често излизат с канутата си навътре в залива, ловят риба с мрежи или въдици и я продават в града прясна или пържена или пък я изчистват на плажа и веднага я консервират със сол.
— И всички ли уловени риби стават за ядене? — питам рибаря, който разбира малко английски.
— О, yes!14
— И акулите ли?
— This is a wonderful delicacy.15
Разговорката, а положително и бакшишът променят изцяло ситуацията. Сега вече можем да фотографираме колкото си искаме и рибарите гледат весело, в повечето случаи дори прекалено весело точно в обектива.
Зад рибарския плаж се намира старият град. Тесните, криви улички са заобиколени от изкусно изградени, вече доста порутени многоетажни къщи. Непрекъснато се налага да правим път на кервани от камили или магарета, които мъкнат разни товари. На малки площадки са разположени източниците за снабдяване с вода — подобни на джамии сгради, с чешми на външните стени, пред които арабите се редят на опашка с всевъзможни съдове. Близо до напомнящите за продължителната турска окупация фортове се натъкваме на пазара. Минаваме от сергия на сергия, показват ни, обясняват ни и ние се възхищаваме на сръчността на йеменците.
— Please, Mister, please, make a foto!16 — моли ни един дебеличък търговец и заема важна поза. Макар че едва ли може да се очаква добра снимка при това силно слънце, ние изваждаме камерите. Търговецът е щастлив, че сме изпълнили молбата му, и подарява на всеки от нас снопче от зелени продълговати листа:
— Специално добро кат — прошепва ни тайнствено той на развален немски.
Кат? Вече сме чували за него. Било стимулиращо средство. Често съм виждал хамалите да дъвчат. Ето че сега и ние имаме възможност да опитаме. Без да се колебаем, пъхаме безвкусната трева в устата си. Радостен смях минава по редиците на йеменците. Вероятно, дъвчейки също като тях кат, сме им станали по-близки. Във всеки случай обратът в настроението е очевиден. Млади йеменци искат непременно да ни разходят с мотоциклетите си из Ходейда. Търговците на тютюн ни пъхат в ръцете шепа тютюневи листа. Всеки настоява да обърнем внимание на стоката му или да го снимаме. Филмовите ленти отдавна свършиха, но ние продължаваме от учтивост да вдигаме фотоапаратите и да натискаме копчето. Като продължавам да дъвча кат, се промъквам между търговците и купувачите и изведнъж се озовавам в нещо като малки хали. Веднага ме заобикалят любопитни араби, които искат да научат какво правя в Ходейда, откъде идвам, поздравяват ме като представител на една, както те казват, добра страна и ме придружават като висок гост от щанд на щанд. За стотен път ми се обяснява колко хубаво нещо е кат, как дава сили, поддържа здравето, намалява жаждата и прави горещината по-поносима. И всеки път трябва да разгледам стоката им, да я опипам, помириша, опитам. Неведнъж оттук и оттам приятелски ми пъхат нещо в устата, с което според арабския обичай ми оказвали висока чест. Прекалено голямата чест ми досажда, но не мога и да отблъсна гостоприемството, защото това ще ги обиди. Има само един-единствен начин да си помогна. Заявявам, че изповядвам някаква религия — да ми простят другарите, — която тъкмо тези дни, нещо като рамазан, изисква да се пости. И наистина „законите на вярата“ веднага срещат разбиране сред моите домакини и те престават да ме угощават.