Продължаваме да дъвчем кат и по обратния път. Малките букетчета в ръцете ни правят впечатление на всички. Заговарят ни непрекъснато. Един стар мохамеданин ни предлага разхладително питие от пръстен съд, воденичарят ни показва старинната си, покрита с тръби мелница за ориз и соя, малкото гости пред чайната ни поканват на чаша чай да изпушим с тях по едно наргиле. Отнасям се резервирано към предложението, тъй като наргилето изглежда така, сякаш с него са пушили поне няколко поколения. Но стопанинът донася, според обичая, няколко нови мундщука, ние сядаме доволни под хладния покрив и с истинско наслаждение изпускаме през наргилето силния ароматичен дим. Колко жалко, че нямаме време да опознаем по-отблизо бита на този народ.
Късно след обяд се връщаме уморени, но доста развеселени на „Айхсфелд“.
— Как издържахте този огромен преход? Та днес беше 46 градуса на сянка? — посреща ни третият щурман. И ние самите се учудваме. Да не би да е от този кат? Нима йеменците имат право, като говорят за чудодейните сили на тази трева? Любопитството ми се възбужда и решавам да науча нещо за това тропическо растение от взетата с нас справочна литература. И представете си какво прочитам там! Опитали сме от тревата на порока. Чисто и просто сме взели наркотик! Макар и лек, при редовна употреба той става опасен. Арабите отдавна го използват като ефикасно средство срещу много болести. В малки дози той повишава изключително физическите възможности на човека. Това се отнася предимно до старите кожести листа, точно каквито ние дъвкахме. Те съдържат най-голямото количество от алкалоида катин и действуват силно опияняващо. Пристрастяването към този наркотик води до пълна апатия и импотентност. Добре, че опитахме само веднъж от него!
След пълния с преживявания ден заспивам здраво и дълбоко и изобщо не забелязвам, че сме напуснали пристанището и сме поели курс на север.
В продължение на три дни прекосяваме Червено море от юг на север и след шест седмици промеждутък сме отново в Акаба. И тук има малко кейови места. Повечето кораби се разтоварват с помощта на баржи. Още на следващата сутрин те спират до нас и вземат товара ни на самия рейд. Въпреки че 30-те градуса на сянка са значително по-малко, отколкото в предишните пристанища, в най-силния пек е трудно да се работи. Затова работният ден на йорданските товарачи се разделя на две: от 6.00 до 11.00 часа и от 17.00 до 23.00 часа. На брега слизаме само два пъти, разглеждаме изградения в подножието на планината град, внушителната някога средновековна крепост, минаваме през хилави градини и палмови горички, които постоянно трябва да се поливат, похапваме си топли мекици и току-що откъснати смокини.
Най-сетне стоката свършва. Още докато хамалите разтоварват последните партиди, „Айхсфелд“ се приготвя за път. Хамбарите се затварят, стрелите се прибират, бигите се укрепват здраво, мазутът предварително се подгрява. Вдигаме котва малко след като последната баржа отдава въжетата.
И отново се отправяме на юг!
Сбогуване с рифа
Имаме късмет — на връщане ще товарим в Порт Судан, а там, докато влезем в пристанището, ще мине цяла седмица. За да не губим време, отново хвърляме котва в рифа Уингейт. След още една работна седмица задачата на експедицията ще бъде изпълнена, дори преизпълнена. Напълнили сме всички възможни съдове и все още не знаем дали складираният на палубата материал ще се побере в контейнера. Сроковете вече не ни притесняват, както през последните седмици, и можем спокойно да се посветим на колекционирането на отделни видове, да правим допълнителни наблюдения и изследвания.
През последния ден посещаваме легендарните останки на „Умбрия“. Ханс Хас пръв откри след Втората световна война този потънал кораб и оттогава едва ли е имало морска експедиция, която да е била в Червено море и да не е спирала тук, разбира се, не за да търси приключения, а защото от проучването на кораловите обраствания върху него могат да се извадят характерни заключения. Не се поддаваме на предупреждението, напечатано с червен курсив в навигационната карта: „Опасна зона — експлозивни вещества в останките на «Умбрия»!“ След миля и половина спираме до лодбалките на десния борд — единствените показващи се над водата корабни части. Под нас се вижда безпорядък от стоманени елементи, върху палубата отделни надстройки, нагъсто обрасли с корали, безброй риби кръстосват тази гора от железни призраци. В трюмовете лежат 18 000 тона боеприпаси и експлозиви и още неоткрити половин милиона талера от времето на Мария-Терезия.