Последната вечер на рейда пред Порт Судан въдичарите стартират към финала. Не устоява даже и Карл-Хайнц, който досега никога не е посягал към въдицата. Той обаче не се задоволява със светипетрова риба или баракуда. В никакъв случай! Ако ще хвърля въдица, то само за акули. И така, целият в очакване, той хвърля в дълбокото въдица с дебела дедеронова месина и 15-сантиметрова стоманена кука, на която за стръв е забучена главата на голям лутиян. Но часовете се изнизват безрезултатно, акулите, кой знае защо, упорито избягват голямата кука на Карл-Хайнц.
На сутринта обаче на вратата силно се похлопва:
— Веднага ставай — голяма акула!
Изтичвам на палубата, както съм по пижама. Действително, близо до корпуса с дълбоко заседнала в устата му кука виси един триметров екземпляр. Изтощена, акулата вече не се и съпротивява. Старпомът, възбуден до крайност, ръководи акцията по изтеглянето. Опитва се да пъхне една въжена примка под гръдните перки и изпада в ярост, защото това не му се удава лесно. Изтеглят акулата на палубата тъкмо когато слънцето изгрява на хоризонта. Това се казва улов! Карл-Хайнц почти се е побъркал от радост. За пръв път в живота си да пипне въдица и да случи такъв огромен екземпляр — 2,77-метрова тигрова акула, един от най-страшните морски хищници. В хладилника няма място за трофея и това обърква плановете ни за деня. Трябва начаса да го препарираме, а това изисква добро разпределение на труда: едни от нас измерват, изчистват и препарират акулата, а други обработват складираните на палубата корали.
Рехавата тъкан, която покрива варовиковия скелет на извадените корали, веднага умира, започва да гние и да мирише отвратително. Непочистени от тази тъкан, коралите вонят години наред. Затова ги нареждаме плътно в пластмасови бидони на палубата, заливаме ги с морска вода и ги оставяме да се разлагат в тропическия пек. Всеки път, когато ги отваряме, полагаме усилие да преодолеем отвращението си, защото зловонието бързо прониква до всички кътчета на кораба. Освен това коралите, още слизести и мръсни, представляват неприятна гледка. Но под силната водна струя на противопожарния маркуч те се изчистват идеално, остатъците падат и отдолу се появява разкошната белота на варовиковия скелет. За съжаление можем да подготвим направо за диорамата само част от коралите. Другата, по-голяма част, се налага да пренесем така, както си е, в Щралзунд и там да я обработим с химикали. Малко преди обяд разчистваме палубата, привършваме и с препарирането на акулата. Себеподобните й вероятно вече се боричкат около изхвърлените й зад борда останки.
Още един работен етап завърши. Пилотът може вече да идва. Хвърляме котва на южния кей. Ще натоварим няколко хиляди тона кюспе: обезмаслени и пресовани на пити остатъци от фъстъци и други маслодайни семена — един търсен и богат на белтъчини фураж. На другия ден преди обяд започва товаренето. Големи сапани се издигат нагоре с крановете, за да изчезнат после в дълбочините на хамбарите и така без прекъсване, докато стоманеният търбух на „Айхсфелд“ се напълни. С това се занимават около стотина суданци. Пренасят чувалите до кея, натоварват ги на крановете, посочват на крановиците къде да ги спуснат, подреждат ги в трюма — изобщо вършат най-черния труд. Много от тях слизат само понякога от родните си планински села в града, за да заработят нещичко. Обикновено не знаят даже и официалния арабски език. Затова пък са запазили традициите на племето си както в поведението, така и във външността си. И днес още в Судан има повече от 400 етнически групи — очевидно и товарачите на „Айхсфелд“ принадлежат към различни племена.
Най-силно впечатление правят така наречените фуци — тъмнокожи, стройни, весели и готови винаги да запеят мъже, които се познават по високо вдигнатата традиционна прическа и необичайните ритмични песни по време на работа. От люковете на хамбара непрекъснато се долавя благозвучният глас на запевача и монотонният рефрен на пригласящите. По този начин той дава знак за започване на работа, а с думите и силата на тона определя работния ритъм. Песента ободрява и насърчава. В обикновени, съвсем кратки строфи мелодично се разказват шеги, истории от всекидневието, житейски мъдрости, правят се намеци към началствата и екипажа на „Айхсфелд“. И така песента помага в непосилния труд часове наред.
При това темпо на работа скоро ще затворим хамбарите. Според бордовия вестник, който получаваме всеки ден по радиото, ние вече сме на път за родината. Но времето обърква сметките ни. Привечер излиза буря, гърми и святка, небето, предвещавайки беда, се покрива с тъмни облаци. Излезлите кораби бързо се прибират, танцувайки по високите вълни, които се задават отдалече и замират чак в пристанището. Откакто сме в Червено море, не е падала капчица дъжд. Сега само за един час се изсипва дъжд, колкото за няколко месеца заедно. А през нощта над Порт Судан се изливат тонове вода, които биха стигнали за цяла година. Сутринта на палубата ни посреща жесток студ, „Най-много 20, не — 18, какво ти — не повече от 15 градуса!“ — оплакват се всички и изваждат топлите дрехи. При това термометърът показва 24 градуса! Но за нас спадането на температурата е толкова рязко, че зъбите ни тракат от студ и готвачът се принуждава да ни раздаде по една топла супа за загряване. Да, всичко е относително.