Лошото време спъва товаренето. Люковете не могат да се отворят, струпаните на кея чували са просмукани от влага. А кюспето не бива да се пренася влажно, още по-малко — мокро, защото по пътя би могло да се самозапали и да предизвика дори експлозия. Следователно чувалите трябва отново да се натоварят, да се занесат за изсушаване в рафинерията и пак да се върнат обратно. Тъкмо приключва целият този уморителен процес и небето отново се продънва. Въртележката започва отначало. В продължение на цели две седмици слънцето и дъждът си оспорват правото над нас. Никой от суданците не си спомня да е преживял някога подобно нещо. Промените във времето удължават значително престоя и ни се удава възможност да прескочим още няколко пъти до рифа. Доста рисковано е да седиш в малка пластмасова лодка при това вълнение. Още по-неприятно ще бъде, ако ни застигне буря.
Пресичаме лагуната по посока към външния риф, за да се спуснем там за последен път под вода. Седим в лодката, кашляме, подсмърчаме, защото здравата сме се простудили. Обличаме, разбира се, неопреновите костюми. Силните валежи през последните дни са оставили следи и върху рифа. Водата в лагуната се е превърнала в жълтеникава мътилка, в която плуват какви ли не нечистотии. В горните водни слоеве на външната рифова платформа има примеси от сладка вода и тук-там се виждат мазни ръкави. Развълнуваното море е навъсено.
Рифът ни поднася поредната си изненада. Рибите се суетят като обезумели и непрекъснато се блъскат в нас. Дължи се вероятно на намалената видимост. Едва не се набождам на рогата на златочел карас — „бивола“ на рифа. Могат да се случат непредвидени неща. Чувствувам, че ми става неприятно при тази мисъл.
Йохен и Карл-Хайнц не престават да се гмуркат край рифовия ръб. Непременно искат от дълбочина 30 — 35 метра да извадят голям храст от черния благороден корал. Минава цяла вечност, докато се появят отново. Вече започвам да се притеснявам, когато най-сетне Йохен се показва.
— Я погледни! — сочи ми той една голяма вдлъбнатина върху предпазната кутия на подводната камера. — Ето какво могат да сторят три и половина атмосфери! Бяхме на около 35 метра дълбочина, когато изведнъж чух трясък. Помислих си, камерата отиде. Но какъв късмет — нищо й няма.
— А къде е Карл-Хайнц? — не мога да потисна безпокойството си.
— Представи си, той откри огромна мурена. Колкото женско бедро!
„Ама че сравнение!“, си мисля аз, гмурвайки се. Още отдалече Карл-Хайнц ни дава знак да не приближаваме. Харпунирал една риба и сега се опитва да примами мурената с нея. Бавно, сантиметър по сантиметър, мурената измъква огромната си глава от пещерата, разглежда стръвта от всички страни, плъзва се обратно навътре, после пак излиза, посяга съвсем предпазливо и край — стръвта вече я няма. Оставам безмълвен. Тази мурена наистина има поне три метра, а що се отнася до диаметъра, Йохен има право. Дали не можем отново да я примамим навън? Опитите ни остават безрезултатни. Мурената се скрива толкова навътре, че я изоставя дори рибата-санитар, която се върти около муцуната й. Загубил обекта си, „санитарят“ се прехвърля на Йохен, вземайки го за риба, която трябва да бъде почистена. Вече излизаме, а животинчето продължава старателно да подръпва кожичките от раните му. Засега това са последните ни преживявания на рифа.
Задава се черен като сажди облак и ярки светкавици пронизват небето, силният вятър блъска лодките ни по посока към пристанището. Работата ни на рифа приключи.
Връщаме се у дома!
На палубата е спокойно. Четири хамбара вече са затворени, крановете не работят. Само от последния трюм се чува песента на хамалите, които довършват подреждането на товара.