Казах му го.
— Странно — промърмори той. — И аз се казвам така. Ама че работа. Да се срещнем тук. С еднакви имена.
— Така излиза.
Опитах се да измъкна ръката си, но не се получи. Когато най-накрая успях, веднага я стрелнах напред и този път аз сграбчих неговата.
— Следващия път — казах — при деветнадесетата дупка?
— При деветнадесетата — каза той. — Ще дойдете пак ли?
— Да, щом вече знам къде сте. Приятно място за разходка и търсене.
— Малцина са мухльовците като мен. — Той погледна тревата. — Малко е самотно.
— Ще се опитам да идвам по-често.
— Казвате го просто от любезност.
— Не. Кълна се във всичко свято.
— Добра клетва.
— Най-добрата.
— Е… — Сега вече беше негов ред да измъква ръката си и да я разтърка, за да възстанови кръвообращението си. — Тук май нищо не остана.
И бавно се отдалечи. На десетина крачки по-нататък видя последната топка и я вдигна. Кимна и ми я метна.
Хванах я с лекота и я стиснах, както дете стиска подарък.
— Деветнадесетата — тихо каза той.
— Със сигурност — отговорих му.
И той изчезна в мрака.
Стоях там, а сълзите ми се стичаха по бузите и капеха върху топката, която бях пъхнал в джоба на ризата си.
Чудя се дали ще дойде на сутринта?