— Хари, обажда се доктор Хинохос, как си?
— Работя, докторке. Благодаря, че отговаряш на съобщението ми.
Бош отвори плъзгащата се врата, излезе на верандата и затвори вратата след себе си.
— Извинявай, че ти се обаждам чак днес — каза Хинохос. — В понеделник тук винаги е напечено. Какво има?
Хинохос завеждаше Психологическия отдел на управлението, звеното, което осигуряваше психологическа помощ на служителите. С Хари се бяха запознали преди почти петнайсет години, когато й бяха възложили да му направи психологическа експертиза след сбиването му с неговия началник в Холивудския участък.
Бош се опита да говори тихо.
— Исках да те помоля за услуга.
— Зависи каква.
— Искам да поговориш с дъщеря ми.
— С дъщеря ти ли? Тя не живееше ли при майка си във Вегас?
— Преместиха се. През последните шест години живя в Хонконг. Сега е при мене. Майка й е мъртва.
По време на краткото мълчание, преди Хинохос да отговори, в ухото на Бош се разнесе сигнал за второ повикване, но той не му обърна внимание.
— Хари, знаеш, че тук приемаме само служители на полицията, не техните семейства. Мога да ти препоръчам детски специалист.
— Не искам някакъв детски психоаналитик. Ако исках, направо щях да отворя жълтите страници в указателя. Нали ти казах, че те моля за услуга. Искам дъщеря ми да разговаря с тебе. Ти ме познаваш, аз те познавам. Такива неща.
— Но тук не става така, Хари.
— В Хонконг я отвлякоха. И убиха майка й, докато се опитваше да я спаси. Детето има нужда от помощ, докторке.
— Господи Боже! Кога се е случило това?
— Миналия уикенд.
— О, Хари!
— Да, лошо. Тя трябва да поговори с някой друг, освен мен. Искам този човек да си ти, докторке.
Отново мълчание. Бош търпеливо зачака. Нямаше особен смисъл да препираш Хинохос. Знаеше го от собствен опит.
— Бих могла да се срещна с нея извън работно време. Тя искала ли е да разговаря с някого?
— Не, но аз й казах, че трябва, и тя не възрази. Мисля, че ще те хареса. Кога можеш да се срещнеш с нея?
Препираше, усещаше го. Но се налагаше.
— Днес имам малко свободно време. Например след обяд. Как се казва?
— Маделин. В колко часа?
— В един става ли?
— Разбира се. Там ли да я доведа или това ще е проблем?
— Не, няма проблем. Няма да я регистрирам като пациент.
Телефонът на Бош отново сигнализира. Този път той го смъкна от ухото си и погледна дисплея. Обаждаше се лейтенант Гандъл.
— Добре, докторке — каза Хари, — благодаря ти.
— Ще се радвам да видя и теб. Може би двамата трябва да си поприказваме. Знам, че бившата ти съпруга означаваше много за теб.
— Първо да се погрижим за дъщеря ми. После ще мислим за мене. Ще ти я доведа и ще ви оставя насаме. Може да се разходя до „Филипс“ или нещо подобно.
— До скоро, Хари.
Бош затвори и провери дали Гандъл му е оставил съобщение. Нямаше нищо. Той влезе в къщата и видя, че Маделин вече е сглобила главната структура на бюрото.
— Леле, момиче, не си поплюваш.
— Фасулска работа.
— На мен не ми изглеждаше така.
Тъкмо се настани на пода, когато в кухнята иззвъня стационарният телефон. Хари се изправи и се втурна да го вдигне. Беше стар стенен апарат без дисплей.
— Какво правиш, Бош?
Обаждаше се лейтенант Гандъл.
— Нали ти казах, че ще си взема няколко дни.
— Трябва да дойдеш тука и да доведеш дъщеря си.
Хари гледаше надолу към празната мивка.
— Дъщеря ми ли? Защо, лейтенант?
— Защото в кабинета на капитан Додс седят двама от Хонконгското полицейско управление и искат да разговарят с тебе. Ти нищо не ми спомена за всички ония трупове, които според тях си оставил след себе си.
Бош анализира опциите си.
— Кажи им, че ще се срещна с тях в един и половина — накрая отвърна той.
— В един и половина ли? — сопна се Гандъл. — За какво са ти цели три часа? Веднага идвай тука.
— Не мога, лейтенант. Ще се срещна с тях в един и половина.
Хари затвори и извади мобилния телефон от джоба си. Беше очаквал, че хонконгските ченгета все някога ще се появят, и вече имаше план.
Първо се обади на Сун И. Знаеше, че в Хонконг е късно, но не можеше да чака. Телефонът иззвъни осем пъти и се включи гласовата поща.