Бош се озърна към Чу и отново насочи вниманието си към Лау.
— Каква стрелба?
— Оная на плажа. За обира.
— Кога се е случило това?
— Не знам. Преди една-две седмици. Но щом дори не знаете кога се е случило, значи не сте дошли за това.
— Имате право, господин Лау. Наистина разследваме случай с употреба на огнестрелно оръжие, но не тоя. Имате ли нещо против да поговорим?
Лау сви рамене.
— Не знам. Не съм чувал за друга стрелба, господа.
— Познавате ли човек на име По-Чин Чан?
— По-Чин Чан? Не, името не ми е познато.
Изглеждаше искрено изненадан. Бош даде знак на Чу. По-младият детектив извади от куфарчето си разпечатка на снимката на Чан, направена при вкарването му в следствения арест, и я показа на Лау. Докато мъжът я разглеждаше, Хари застана на друго място. Искаше да е постоянно в движение, за да извади заподозрения от равновесие.
— Не, не го познавам — накрая поклати глава Лау. — За каква употреба на огнестрелно оръжие става дума?
— Засега оставете въпросите на нас — отвърна Бош, — после ще стигнем до вашите. Съседката Ви каза, че сте сценарист. Вярно ли е?
— Да.
— Писали ли сте нещо, което може да съм гледал?
— Не.
— Откъде знаете?
— Защото досега не съм работил по нищо, което да стигне до снимки. Затова и не може да сте гледали мой филм.
— Тогава кой плаща за тая страхотна веранда на плажа?
— Аз. Плащат ми, за да пиша. Просто още не са пускали мои работи на екран. Нали разбирате, това отнема време.
Бош мина зад гърба му и младежът трябваше да се завърти на удобния си фотьойл, за да го вижда.
— Къде сте израснали, Хенри?
— В Сан Франциско. Дойдох тук да уча и останах.
— Там ли сте роден?
— Да.
— От „Джайънтс“ ли сте или от „Доджърс“?
— От „Джайънтс“, естествено.
— Жалко. Кога за последен път сте ходили в южен Лос Анджелис?
Въпросът дойде изневиделица и Лау трябваше да се замисли, преди да отговори. Той поклати глава.
— Не знам, поне преди пет-шест години. Обаче беше отдавна. Ако ми кажете за какво се отнася, бих могъл да се опитам да ви помогна.
— Ами ако някой твърди, че Ви е виждал там миналата седмица?
Лау се захили, все едно играеха някаква игра.
— Или лъже, или просто ме е сбъркал. Нали знаете какво казват.
— Не, какво?
— Че всички си приличаме. — Лау весело се усмихна и се обърна към Чу за потвърждение. Другият детектив безизразно го погледна.
— Ами Монтерей Парк? — продължи Бош.
— Питате ме дали съм бил там ли?
— Да, това Ви питам.
— Хм, ходил съм няколко пъти на вечеря, обаче не си струва да биеш толкова път.
Хари обикаляше в кръг, задаваше общи въпроси и стягаше примката около заподозрения.
— Къде е пистолетът ви, господин Лау?
Младежът спусна крака на земята и погледна Чу, после пак се обърна към Бош.
— За пистолета ми ли се отнася?
— Преди шест години сте купили и регистрирали „Глок“, модел деветнайсет. Ще ни кажете ли къде е?
— Естествено. В чекмеджето на нощното ми шкафче. Винаги си е там.
— Сигурен ли сте?
— Добре, ясно, чакайте да отгатна. Оня задник от осми апартамент ме е видял да го изнасям на верандата след изстрелите на плажа и е подал жалба. Това ли е?
— Не, Хенри, не сме разговаряли със задника от осми апартамент. Искате да кажете, че пистолетът е бил във вас след стрелбата на плажа, така ли?
— Точно така. Чух изстрели и писък. Намирах се на своя територия и имам право на самозащита.
Бош кимна на Чу, който отвори плъзгащата се врата, излезе на верандата и затвори вратата след себе си. Той извади телефона си и се обади да се осведоми за случая на плажа.
— Вижте, ако някой е казал, че съм стрелял аз, значи си измисля — заяви Лау.
Известно време Хари мълчаливо го наблюдава. Имаше усещането, че пропуска нещо, някаква част от разговора. Но коя?
— Доколкото ми е известно, никой не е твърдял такова нещо — накрая отвърна той.
— Тогава за какво се отнася?
— Казах Ви. Отнася се за Вашето оръжие. Ще ни го покажете ли, Хенри?
— Естествено, ще ида да го донеса.
Той скочи от стола и се насочи към стълбището.
— Почакайте, Хенри — спря го Бош, — ще дойдем с Вас.
Лау го погледна от стълбището.
— Както обичате. Да свършваме по-бързо с това.