Выбрать главу

Чу посочи мъжа на екрана с почти възмутено изражение на лицето.

— Смятам, че това е най-сигурната версия, с която разполагаме в момента — сопна се Бош.

— Ами версията на госпожа Ли? За гангстера, който заплашил мъжа й в събота?

Хари поклати глава.

— Там нещата не се връзват. Ще искам да прегледа фотографиите и да разпознае хлапето, но мисля, че това е задънена улица.

— Не разбирам. Той е казал, че ще се върне и ще убие господин Ли.

— Не, казал е, че ще се върне и ще му пръсне черепа. Господин Ли е прострелян в гърдите. Това не е убийство в състояние на афект, детектив Чу. Не се връзва. Но не се безпокойте, ще го разследваме, даже да се окаже загуба на време.

Той изчака отговора на Чу, но младият детектив мълчеше. Бош посочи часа на екрана.

— Ли е убит по същото време в същия ден от седмицата. Логично е да приемем, че е правел вноските си редовно. И че този човек е бил там по време на убийството. Според мен това го прави и по-логичен заподозрян.

Стаята за разпити беше съвсем малка и затова бяха оставили вратата отворена. Бош отиде при нея и я затвори, после отново се обърна към Чу.

— Я ми кажи, вчера изобщо ли не знаеше за това?

— Не, разбира се.

— Госпожа Ли не ти ли спомена за вноските към местната триада?

Чу се вцепени. Беше много по-дребен от Хари, но позата му предполагаше, че е готов да се бие.

— Какво намекваш, Бош?

— Намеквам, че това е твоят свят и че трябваше да ми кажеш. Аз се натъкнах на рекета случайно. Ли е запазил диска, защото на него е бил записан крадец. Не заради рекета.

Сега двамата стояха на около половин метър един от друг.

— Вчера нищо не загатваше за такова нещо — заяви Чу. — Повикаха ме да превеждам. Ти не ми поиска мнението за нищо друго. И съзнателно ме изолира, Бош. Ако ме беше включил в разследването, може би щях да видя или чуя нещо.

— Глупости! Детектив си, не за да стоиш с пръст в устата. Не ти трябва покана, за да задаваш въпроси.

— В твое присъствие ми се струваше, че ми трябва.

— Какво значи това?

— Значи, че те наблюдавах, Бош. Как се отнасяш с госпожа Ли, със сина й… и с мен.

— Уф, почва се.

— Каква е причината, Виетнам ли? Служил си във Виетнам, нали?

— Не си мисли, че изобщо знаеш нещо за мене, Чу.

— Знам това, което виждам. И вече съм го виждал. Аз не съм от Виетнам, детектив. Аз съм американец. Роден съм тук, също като теб.

— Виж, да оставим това и да се заемем със случая.

— Както кажеш. Ти си шефът.

Чу опря ръце на хълбоците си и се обърна към екрана. Хари се опита да овладее емоциите си. Трябваше да признае, че Чу има право. И се срамуваше, че толкова лесно са го обявили за човек, завърнал се от Виетнам с расови предразсъдъци.

— Добре. Вчера може да съм допуснал грешка по отношение на теб. Съжалявам. Но сега си член на екипа и искам да знам какво ти е известно. Без да скриваш нищо.

Чу също се поотпусна.

— Вече ти казах всичко. Мислех си само още нещо, за двеста и шестнайсетте долара.

— Да?

— Това е двойна вноска. Като че ли господин Ли е пропуснал една седмица. Може да е имал затруднения с плащането. Синът му каза, че бизнесът западал.

— Може би тъкмо затова и са го убили.

Бош отново посочи екрана.

— Може ли да го разпечатам?

— И аз ще искам един екземпляр.

Чу отиде при принтера и натисна един бутон два пъти. Скоро се появиха две копия на снимката на мъжа, извръщащ се от щанда.

— Имате ли каталози с фотографии? — попита Хари. — Досиета?

— Разбира се. Ще се опитам да го открия. Ще разпитам тук-там.

— Не искам той да научи, че душим наоколо.

— Много благодаря, детектив Бош. Но да, имам го предвид.

Хари не отговори. Поредната грешна стъпка. Имаше проблем с Чу. Не можеше да му се довери, въпреки че бяха от един отбор.

— Искам снимка и на татуировката.

— Каква татуировка? — учуди се Бош.

Чу взе дистанционното от ръката му и натисна бутона за превъртане. Накрая замрази образа на момента, в който мъжът протягаше лявата си ръка, за да вземе парите от господин Ли. Детективът проследи с показалец едва забележимите очертания от вътрешната страна на ръката му между лакътя и китката. Имаше право. Наистина беше татуировка, ала линиите на зърнестия образ бяха толкова бледи, че Бош изобщо не я бе забелязал.

— Какво е това? — попита той.