— Хари, да започна ли със сина, когато пристигне? — попита той.
— Не. Повикай ме. Ще бъда във втора стая.
Бош заведе дъщерята на жертвата в малка стая без прозорци, с маса в средата. Седнаха един срещу друг и той се опита да си придаде любезно изражение. Не му се удаде лесно. Денят започваше с изненада, а Хари не обичаше изненадите, когато разследваше убийство.
— Да започваме, Мия. Аз съм детектив Бош. Определен съм за водещ следовател по убийството на баща Ви. Първо бих искал да Ви изкажа своите съболезнования.
— Благодаря Ви.
Тя седеше с вперен в масата поглед.
— Бихте ли ми казали цялото си име?
— Мия-Лин Ли.
Името й следваше западната традиция — първо собственото, после фамилното, но не беше изцяло западно като тези на баща й и брат й. Хари се зачуди дали причина за това е фактът, че от мъжете се очаква да се интегрират в западното общество, докато жените са изолирани от него.
— Кога сте родена?
— На четиринайсети февруари хиляда деветстотин и осемдесета.
— Денят на свети Валентин.
Той се усмихна. Не знаеше защо. Просто се опитваше да поведе разговор. После му хрумна, че няма представа дали в Китай изобщо отбелязват този ден. Продължи нататък и пресметна наум. Макар че още беше много привлекателна, Мия изглеждаше по-възрастна от годините си и бе съвсем малко по-голяма от брат си.
— С родителите си ли дойдохте в Америка? Кога?
— През осемдесет и втора.
— Били сте едва двегодишна.
— Да.
— Тогава ли баща Ви отвори магазина?
— Той не го е отварял. Купил го от един човек и го преименувал на „Форчън Ликърс“. Преди това се казвал другояче.
— Добре. С Робърт имате ли други братя и сестри?
— Не, само двамата сме.
— Казахте, че живеете с родителите си. Откога?
Тя го погледна за миг и отново сведе очи.
— През целия си живот. Освен за две години, когато бях по-млада.
— Била ли сте омъжена?
— Не. Какво общо има това с убийството на баща ми? Не трябва ли да търсите убиеца?
— Съжалявам, Мия. Просто трябва да получа някои основни данни и после, да, ще се заема с издирването на убиеца. Разговаряла ли сте с брат си? Той каза ли Ви, че познавам баща ви?
— Каза, че сте се срещали веднъж. Даже не сте се запознали. Това не означава, че сте го познавали.
Бош кимна.
— Имате право. Преувеличих малко. Не го познавах, но заради положението, в което се намирахме тогава, го чувствах като познат. Искам да разкрия убиеца му, Мия. И ще го направя. Просто имам нужда Вие и семейството Ви да ми помагате, доколкото можете.
— Разбирам.
— Не скривайте нищо, защото не се знае какво може да ни е от помощ.
— Няма.
— Добре. С какво се издържате?
— Грижа се за родителите си.
— Вкъщи ли имате предвид? Стоите си вкъщи и се грижите за родителите си?
Този път жената го погледна в очите. Зениците й бяха толкова тъмни, че той не можеше да прочете и нищо в тях.
— Да.
Бош разбра, че навярно е нарушил някакъв обичай или културна норма, за които не знае нищо. Мия явно усети колебанието му.
— В моето семейство дъщерята по традиция се грижи за родителите си.
— Следвали ли сте?
— Да, две години в университета. Но после се прибрах. Готвя, чистя и поддържам къщата. Грижа се и за брат си, въпреки че той иска да се изнесе в самостоятелен дом.
— Но до вчера всички сте живеели заедно.
— Да.
— Кога за последен път видяхте баща си жив?
— Когато излезе за работа вчера сутринта. Тръгва към девет и половина. Приготвих му закуската.
— И майка Ви ли излезе по същото време?
— Да, винаги отиват заедно в магазина.
— И после майка Ви се е върнала вкъщи следобед.
— Да, аз готвя обяда и тя идва да го вземе. Всеки ден.
— В колко часа се прибра тя?
— В три. Както винаги.
Бош знаеше, че семейството живее в Ларчмънт, квартал в Уилшър — поне на половин час с кола от магазина. Прекият път минаваше само по обикновени улици.
— Вчера кога взе обяда и се върна в магазина?
— Остана около половин час, после тръгна.
Хари кимна. Показанията й съответстваха на версията на майката, на времето и всичко останало, което знаеха.
— Мия, баща Ви говорил ли е за някого в магазина, от когото се е страхувал? Например клиент или някой друг?