— Искаш да кажеш, че в цялото полицейско управление на Лос Анджелис няма кой да ти я преведе ли? И трябва да се обадиш на дъщеря си в Хонконг за толкова просто нещо?!
— В момента е горе-долу така. Човек прави, каквото може. Знаеш ли какво означават йероглифите?
— Да, тате. Лесни са.
— Добре, какво означават?
— Цялата татуировка е нещо като пожелание за сполука. Йероглифите на левия глезен са „фу“ и „кай“ — „късмет“ и „пари“. На десния глезен имаш „ай“ и „ши“ — „любов“ и „семейство“.
Бош се замисли. Това явно бяха нещата, които са били най-важни за Джон Ли. Беше се надявал, че винаги ще са с него.
После му хрумна, че йероглифите са разположени от двете страни на ахилесовите сухожилия. Предполагаше, че Ли нарочно ги е татуирал така, съзнавайки, че нещата, които се е надявал да има, го правят уязвим. Те бяха и неговата Ахилесова пета.
— Ало, тате?
— Да, тук съм. Просто се бях замислил.
— Е, успях ли да ти помогна? Разреших ли случая?
Бош се усмихна и моментално се сети, че тя не го вижда.
— Не съвсем, но ми помогна.
— Добре. Длъжник си ми.
Той кимна.
— Много си хитра, а? На колко си вече — утре ще се събудиш на трийсет, предполагам?
— Уф, стига бе, тате!
— Е, майка ти явно се справя добре.
— Не особено.
— Ей, така не се говори за майка!
— Да, ама на теб не ти се налага да живееш с нея, тате. А на мен ми се налага. И не е много забавно. Обясних ти, когато бях в Лос Анджелис.
— Тя още ли ходи с оня човек?
— Да, и аз съм на заден план.
— Нищо подобно, Мади. Тя просто отдавна не е имала никого до себе си.
Аз също, помисли си Бош.
— Не я защитавай, тате. Аз все нещо й преча. Но когато кажа, добре, ще живея при татко, тя не позволява.
— Трябва да живееш с майка си. Тя те е отгледала. Виж, след месец ще дойда за една седмица. Тогава ще си поговорим за всичко това. Тримата с майка ти.
— Както кажеш. Трябва да затварям. Вече съм в училището.
— Добре. Много поздрави на Хъ от мен.
— Само не ми пращай повече снимки на бели дробове, става ли?
— Следващия път ще е черен дроб. Или далак. Далаците излизат страхотно на снимка.
— Абе татееее!
Той затвори и се замисли за разговора си с Мади. Струваше му се, че все по-трудно понася седмиците и месеците между техните срещи. Колкото повече се оформяше индивидуалността й, колкото по-умна и общителна ставаше, толкова повече я обичаше. Липсваше му постоянно. Съвсем наскоро беше идвала в Лос Анджелис, през юли — за пръв път пътуваше сама такова надалече. Едва навлязла в юношеството, а вече обиколила света, тя проявяваше мъдрост, неприсъща за годините й. Бош си взе отпуска и двамата прекараха заедно две чудесни седмици в скитане из града. За Хари това беше прекрасно време и накрая Мади за пръв път спомена, че иска да живее в Лос Анджелис с него.
Той беше достатъчно умен, за да разбира, че това желание идва след две седмици на изключителни прояви на внимание от страна на баща, който всяка сутрин я пита какво иска да прави през деня. Нещо съвсем различно от постоянните грижи на майка й, която я отглеждаше от бебе и същевременно и изкарваше прехраната и на двете. И все пак най-тежкият ден в живота на Бош като „нещатен“ баща беше тогава, когато закара дъщеря си на летището и я качи на самолета за Хонконг. Почти очакваше тя да се затича назад към него, ала Мади си замина, макар и с нежелание. Оттогава той изпитваше огромна празнота.
Щеше да отиде при нея чак след месец и знаеше, че му предстои дълго и мъчително чакане.
— Какво правиш навън, Хари?
Бош се обърна. Партньорът му Ферас тъкмо излизаше от отдела — навярно отиваше до тоалетната.
— Разговарях с дъщеря си. Имах нужда от уединение.
— Тя как е?
— Добре. Ще се видим в отдела.
Бош се насочи към вратата, прибирайки телефона в джоба си.
11.
Вечерта се прибра в осем с торбичка от „Ин-ен-аут Бъргър“ в Кауенга.
— Скъпа, върнах се! — извика Бош, докато се бореше с ключа, торбичката с храна и куфарчето си.
Той се усмихна сам на себе си и отиде направо в кухнята. Остави куфарчето си на плота, извади бутилка бира от хладилника и излезе на верандата. По пътя изключи CD плеъра и остави плъзгащата се врата отворена, така че музиката да се слее с шума на 101-во шосе в прохода в подножието на хълмовете.