— Искам да кажа, че може проблемът да е в тебе. Може да си се върнал на работа прекалено рано. Сещал ли си се за тая възможност?
Ферас постепенно се изчерви и не отговори.
— Ей, понякога се случва така — продължи Бош. — Раняват те и започваш да си мислиш, че мълнията може да удари повторно.
— Виж, Хари, не знам какви са тия глупости, но аз съм добре. Готов съм. Всичко се дължи на постоянното недоспиване и тоталното изтощение. И не мога да си почина, защото жена ми ме подхваща от мига, в който се прибера вкъщи, разбираш ли?
— Както кажеш, партньоре.
— Точно така, партньоре. Както кажа аз. Повярвай ми, тя достатъчно ме хока, за да го правиш и ти.
Бош кимна. Знаеше кога да млъкне.
Адресът, който им беше дал Гандъл, се намираше на седемнайсетата пряка на „Саут Норманди Авеню“, съвсем близо до злополучния ъгъл на „Флорънс“ и „Норманди“, където през 1992-ра новинарски хеликоптери бяха заснели и разпространили по целия свят едни от най-ужасяващите кадри от расовите безредици. За мнозина те изглежда се бяха превърнали в цялостна представа за Лос Анджелис.
Ала Бош скоро разбра, че познава района и магазина за спиртни напитки от други безредици и по друг повод.
„Форчън Ликърс“ вече беше опасан с жълта полицейска лента. Бяха се събрали неколцина зяпачи, но убийствата в този квартал не представляваха чак такава рядкост. Хората бяха виждали жертви на убийство и по-рано — при това многократно. Хари спря седана между три патрулки и като извади куфарчето си от багажника, заключи колата и се насочи към полицейската лента.
Бош и Ферас съобщиха имената и служебните си номера на патрулния полицай, който водеше дневника на местопрестъплението, после се провряха под лентата. Когато стигнаха пред вратата на магазина, Хари бръкна в десния джоб на сакото си и извади стара, оръфана кибритена книжка, на която пишеше „Форчън Ликърс“. Адресът беше същият като на малката жълта сграда пред тях. Той разтвори книжката. Липсваше само една клечка, а от вътрешната страна на корицата имаше късметче, което вървеше с всяка книжка:
Бош носеше този кибрит повече от десет години. Не толкова заради късметчето, макар че вярваше в написаното. А заради липсващата клечка и онова, за което му напомняше тя.
— Какво има, Хари? — попита Ферас.
— Нищо, просто вече съм бил тук.
— Кога? Служебно ли?
— Нещо такова. Но беше много отдавна. Да влизаме.
Хари мина покрай партньора си и влезе през отворената врата на магазина за алкохол.
Вътре стояха неколцина патрулни полицаи и един сержант. Помещението беше дълго и тясно, с три пътеки. В дъното на средната се виждаше заден коридор и отворена задна врата, водеща към паркинга зад магазина. Покрай стената на лявата пътека и задната стена бяха наредени хладилни витрини. Алкохолът беше отдясно, а в средната пътека бяха вината — червеното отдясно, бялото отляво.
Бош видя още двама патрулни полицаи в задния коридор и предположи, че държат свидетелката в помещението, вероятно склад или офис. Той остави куфарчето си на пода до вратата, извади от джоба на сакото си два чифта латексови ръкавици и подаде единия на Ферас. Двамата си ги сложиха.
Сержантът забеляза появата на детективите и се приближи към тях.
— Рей Лукас — представи се той. — Жертвата е ей там зад щанда. Казва се Джон Ли. Според нас е убит преди по-малко от два часа. Прилича на грабеж. Извършителят не е искал да оставя свидетел. Мнозина в Седемдесет и седми познавахме господин Ли. Добър старец.
Лукас даде знак на Бош и Ферас да отидат при щанда. Придържайки сакото си, за да не се докосва до нищо, Хари заобиколи и се провря в тясното пространство. Той приклекна като бейзболен кетчер, за да разгледа отблизо мъртвеца на пода. Ферас се надвеси над него като съдия.
Убитият беше азиатец и изглеждаше на около седемдесет. Лежеше по гръб, празните му очи бяха вперени в тавана. Устните му оголваха стиснатите му зъби, все едно се усмихваше. По устните, бузата и брадичката му имаше кръв, изкашляна преди да умре. Предницата на ризата му също беше в кръв и Бош видя поне три входни рани на гърдите му. Свитият му в коляното десен крак лежеше неестествено под левия. Явно се бе строполил там, където е стоял, преди да го застрелят.
— Не намерихме гилзи — съобщи Лукас. — Извършителят ги е събрал и е бил достатъчно умен, за да извади диска от записващото устройство отзад.
Бош кимна. Патрулните полицаи винаги се опитваха да бъдат полезни, но засега нямаше нужда от тази информация, която можеше да се окаже подвеждаща.