— Чакайте малко — спря го Тао, — защо ни е тая работа с телефона?
— Ако номерът още е валиден, може да поискаме заповед за подслушване. Дайте ми бинокъла. Ще му се обадите, докато аз го наблюдавам. Така ще проверим, разбирате ли?
— Естествено.
Бош му върна формуляра и взе бинокъла. Чу слезе от техния форд, заобиколи до колата на Хари и се качи.
Бош потегли по „Гарви Авеню“ и се насочи към „Клуб 88“. В движение оглеждаше улицата за подходящо място за наблюдение.
— Къде бяхте паркирали преди?
— Ей там отляво.
Чу посочи един паркинг и Бош отби в него, направи обратен завой и спря срещу клуба, като угаси фаровете.
— Вземи бинокъла и виж дали ще вдигне телефона — инструктира младия детектив той.
Докато Чу изпълняваше нареждането, Хари провери дали някой в клуба не гледа през прозореца в тяхната посока.
— Кой от всички е Чан?
— Онзи в левия край, до мъжа с шапката.
Бош можеше да различи силуета му, но беше прекалено далече, за да разпознае в него човека на записа от „Форчън Ликърс“.
— Смяташ ли, че е той, или просто приемаш мнението на Тао?
— Не, разпознаването му е сигурно — настоя Чу. — Той е.
Хари си погледна часовника. Херера вече трябваше да е набрал номера. Започваше да губи търпение.
— Между другото, какъв е планът? — попита Чу.
— Продължаваме да водим следствието, детектив. Ще потвърдим номера, после ще вземем съдебна заповед за подслушване. Ще започнем да го подслушваме и ще научим разни неща. С кого разговаря, какво крои. Може да го чуем да приказва за Ли. А може би няма. Тогава ще го подплашим и ще видим с кого ще се свърже. Ще започнем да стягаме примката. Важното е да не прибързваме и да го направим както трябва. Без да вдигаме много шум.
Чу не отговори. Той продължаваше да наблюдава клуба с бинокъла.
— Я ми кажи, имаш ли им доверие на ония двамата, Тао и Херера? — попита го Бош.
Младият детектив не се поколеба.
— Да. Ти не им ли вярваш?
— Не ги познавам, затова и не им вярвам. Знам само, че ти си си присвоил моето разследване и си раздрънкал всичко из цялото полицейско управление на Монтерей Парк.
— Виж, опитвах се да постигна някакъв напредък и успях. Разпознахме заподозрения.
— Да, разпознахме го и да се надяваме, че нашият заподозрян няма да узнае за това.
Чу отпусна бинокъла и го погледна.
— Според мен си бесен, просто защото не си го направил ти.
— Не, Чу, не ме интересува кой ще го направи, стига да е както трябва. В представите ми за правилно водене на следствие не влиза да свалям картите си пред непознати.
— На никого ли нямаш доверие бе, човек?
— Наблюдавай клуба — строго отвърна Бош.
Китаецът отново вдигна бинокъла пред очите си.
— Вярвам на себе си — заяви Хари.
— Само се чудя дали не е заради мен и Тао. Дали не е това проблемът.
Бош рязко се завъртя към него.
— Не почвай пак с тия глупости, Чу. Не ми пука какво се чудиш. Можеш да си се върнеш в ЗБАБ и да не ми се бъркаш в разследването. Аз не съм те викал…
— Чан току-що вдигна.
Хари погледна към клуба. Стори му се, че вижда мъжа, посочен му като Чан, с телефон до ухото си. После отпусна ръка.
— Затваря — съобщи Чу, — номерът е валиден.
Бош излезе на заден от паркинга и се насочи обратно към супермаркета.
— Все пак не ми е ясно защо се мотаем с някакъв си телефонен номер — каза Чу. — Защо просто не арестуваме онзи тип? Имаме го на запис. Същия ден, по същото време. Ще го използваме, за да пречупим Чан.
— Ами ако не успеем? Ще останем с празни ръце. И прокуратурата ще ни изхвърлят като мокри котета, ако им се явим само с оня запис. Трябва ни повече. Тъкмо на това се опитвам да те науча.
— Нямам нужда от учител, Бош. И смятам, че можем да го пречупим.
— Да бе, върви си вкъщи и продължавай да гледаш телевизия. Защо ще ни казва каквото и да е, по дяволите? На тия типове още отначало им се втълпява да си държат устата затворена, ако ги пипнат. Щом си се издънил, ще си траеш — по-нататък ние ще се погрижим за тебе.
— Нали никога не беше работил по случай, свързан с триада?
— Не съм, обаче някои неща са общовалидни и това е едно от тях. Имаш само една възможност. И не бива да я прецакаш.