Старки вдигна очи от двойния екран, на който гледаше зърнест видеозапис на банков обир. Двата еднакви образа, единият по-ясно фокусиран, представяха мъж, насочил пистолет към гише на каса.
— Хари Бош! Човекът с план4.
Бош нямаше време за празни приказки. Той се приближи и направо започна по същество.
— Имам нужда от твоята помощ, Барб.
Тя се намръщи, доловила настойчивостта в гласа му.
— Какво се е случило, приятелю?
Хари повдигна джиесема си.
— Получих един клип по телефона. Искам да увелича образа и да забавя кадъра, за да се опитам да разпозная мястото. Става дума за похищение.
Старки посочи екрана.
— В момента работя върху въоръжен банков обир в…
— На клипа е дъщеря ми, Барбара. Имам нужда от помощта ти веднага.
Този път тя не се поколеба.
— Дай да го видя.
Бош пусна клипа и й подаде телефона. Старки ги изгледа в мълчание. Лицето й не издаваше никакви чувства, но поведението й забележимо се промени, тялото й се напрегна и видът й изразяваше пълна професионална концентрация.
— Добре, можеш ли да ми го пратиш?
— Не знам. Мога да го пратя на телефона ти.
— Не можеш ли да ми го пратиш по имейл като прикрепен файл?
— Мога да пращам имейли, обаче за прикрепения файл не знам. Никога не съм опитвал.
С напътствията на Старки накрая той успя да й прати клипа по имейл.
— Сега ще почакаме да го получа.
Още преди Хари да попита колко време ще трае това, от компютъра й се разнесе сигнал.
— Ето го.
Лаборантката изключи екрана с банковия обир, после влезе в имейла си, свали клипа и го отвори в левия екран. На цял екран образът изглеждаше замъглен заради по-големите разстояния между пикселите. Старки го намали наполовина и изображението стана много по-ясно и контрастно, отколкото на телефона на Бош. Докато гледаше дъщеря си, той полагаше огромни усилия да се държи в ръце.
— Ужасно съжалявам, Хари — каза Барбара.
— Знам. Да не говорим за това.
Тринайсетгодишната Мади Бош седеше завързана на стол. Яркочервено парче плат здраво стягаше устата й. Тя носеше училищната си униформа, синя карирана пола и бяла риза с училищния герб отляво над гърдите. Гледаше към камерата — собствения й джиесем — с очи, които разкъсваха сърцето на Бош. „Отчаяние“ и „страх“ бяха само първите думи, описващи състоянието й, които му минаха през ума.
Отначало нямаше звук или по-точно никой не говореше. В продължение на петнайсетина секунди камерата държеше момичето в кадър и това беше достатъчно. Просто му я показваха. Отново го обзе ярост. И безпомощност.
После човекът с камерата протегна ръка пред обектива и за миг смъкна превръзката от устата на Мади.
— Тате!
Превръзката моментално се върна на старото си място и заглуши всичко, изречено след тази единствена дума.
Дланта се насочи надолу и се помъчи да опипа едната гърда на момичето. Мади реагира бясно, като се извъртя настрани, доколкото й позволяваха въжетата, и ритна с левия си крак към протегнатата ръка. Обективът подскочи, после пак се върна върху нея. Беше се прекатурила заедно със стола. През последните пет секунди записът просто я показваше на пода. След това екранът помръкна.
— Няма искане — отбеляза Старки, — просто я показват.
— Пращат ми послание — отвърна Бош, — предупреждават ме да се откажа.
Тя не отговори и с две ръце започна да работи на пулта си. Детективът знаеше, че с фини манипулации Барбара може прецизно да превърта записа напред и назад.
— Ще го прегледам кадър по кадър, Хари, но ще отнеме време. Това са трийсет секунди запис.