— Надписът е отзад напред, така ли?
— Да. Би трябвало да е отзад напред, щом се вижда правилно на отражението.
Бош кимна. Лаборантката имаше право. Наистина изглеждаше странно, ала в момента нямаше време да мисли за това. Трябваше да побърза. Искаше да позвъни на Елинор и да й съобщи, че според него държат дъщеря им някъде в Коулун. От своя страна тя можеше да знае нещо, което да се връзва с тази информация. Поне беше някакво начало.
— Ще ми направиш ли копие?
— Вече го разпечатвам. Ще отнеме малко време, защото принтерът е с висока резолюция.
— Ясно.
Хари се вторачи в образа на екрана в търсене на други характерни детайли. Най-важно му се струваше отражението на част от сградата, в която държаха Мади. Под прозорците се издаваха редица климатици. Това означаваше, че сградата е стара, и това можеше да му помогне да открие мястото.
— Коулун — произнесе Старки. — Звучи малко зловещо.
— Знам от дъщеря ми, че името означава „Деветте дракона“.
— Виждаш ли, нали ти казах! Кой ще нарече квартала си „Деветте дракона“, ако не иска да уплаши хората и да ги пропъди оттам?
— Името идва от една легенда. Императорът от една древна династия бил малко момче, прогонено от монголите там, където днес е Хонконг. Заради осемте планински върха, които го заобикаляли, той искал да нарече мястото Осемте дракона, но един от неговите телохранители му напомнил, че императорът също е дракон. Затова го нарекли Деветте дракона — Коулун.
— От дъщеря си ли го знаеш?
— Да. Разказали им го в училище.
Настъпи мълчание. Бош чуваше принтера да работи някъде зад него. Лаборантката се изправи, заобиколи камарата от кашони, взе разпечатката на прозореца и му я подаде — гланцирано копие върху фотографска хартия, също толкова чисто, колкото изображението на екрана.
— Благодаря, Барбара.
— Още не съм свършила, Хари. Както казах, ще прегледам записа кадър по кадър, по трийсет в секунда, и ако има още нещо важно, ще го открия. Освен това ще анализирам аудиосигнала.
Бош само кимна и се вгледа в разпечатката.
— Ще намериш дъщеря си, Хари. Убедена съм.
— Аз също.
20.
На връщане към Дирекция на полицията той набра номера на бившата си жена. Първите й думи бяха:
— Има ли нещо ново, Хари?
— Не много, но работим по въпроса. Сигурен съм, че записът, който ми пратиха, е от Коулун. Това говори ли ти нещо?
— Не. Коулун ли? Защо там?
— Нямам представа. Но може би ще успеем да открием мястото.
— Искаш да кажеш, че полицията ще го открие.
— Не, ние с теб, Елинор. Когато пристигна. Всъщност още не съм си резервирал полет. Обаждала ли си се на някого? Научи ли нещо?
— Нищо не съм научила! — извика тя, стряскайки Бош. — Дъщеря ми е отвлечена, а аз не знам нищо! В полицията изобщо не ми вярват!
— Какви ги говориш? Обаждала ли си се в полицията?
— Да, обадих се. Не мога да седя със скръстени ръце и да те чакам до утре. Обадих се в Бюрото за борба с триадите.
Стомахът на Бош се сви. Не можеше да се насили да повери живота на дъщеря си в ръцете на непознати, макар и специалисти.
— И какво ти казаха?
— Вкараха името ми в компютъра и ме намериха. В полицията ми водят досие. Каква съм, къде работя. Знаят и за предишния път. Когато си помислих, че Мади е отвлечена, а се оказа, че е при приятелка. Затова не ми повярваха. Смятат, че пак е избягала и приятелките й ме лъжат. Казаха да изчакам един ден и ако не се появи, да им се обадя.
— Каза ли им за записа?
— Да, обаче не им направи никакво впечатление. Щом никой не искал откуп, сигурно било инсценирано от нея и приятелките й, за да привлекат внимание. Те не ми вярват!
Тя се разплака от гняв и страх, но Бош се замисли за реакцията на полицията и реши, че това всъщност може да е в тяхна полза.
— Елинор, чуй ме, според мен така е по-добре.
— По-добре ли? Как може да е по-добре? Полицията изобщо не я търси!
— Вече ти казах, не искам полицията да се намесва. Хората, които са я отвлекли, ще видят полицията от километър, но няма да забележат мен.
— Тук не ти е Лос Анджелис, Хари. Обстановката ти е непозната.
— Ще се ориентирам и ти ще ми помогнеш.