И този ден беше настъпил.
Втора част
Трийсет и девет часовият ден
23.
По време на полета над Тихия океан Бош спа на пресекулки. Четиринайсет часа във въздуха, притиснат до илюминатора, той нито веднъж не успя да се унесе за повече от петнайсетина — двайсет минути, без мислите за дъщеря му и неговата вина за похищението й отново да го събудят.
Прекалено зает през деня, за да размишлява, Хари се беше спасил от страха и угризението, от жестоките самообвинения. Бе успял да остави настрани всичко това, защото знаеше, че целта е по-важна от багажа, който носи. Но по време на полет 883 на „Катай Пасифик“ повече нямаше къде да бяга. Трябваше да поспи, за да е отпочинал и готов за предстоящото в Хонконг. Ала в самолета се чувстваше притиснат в ъгъла и вече не можеше да заобикаля угризенията и страха си. Обзе го ужас. Прекара повечето време седнал в сумрака, здраво свил юмруци и вперил празен поглед напред, докато самолетът се носеше в чернотата към мястото, където криеха Маделин. Това правеше съня му неспокоен, ако не и съвсем невъзможен.
Насрещните ветрове над Пасифика бяха по-слаби от очакваното и самолетът кацна по-рано на летището на остров Лантау — в 04:55. Бош грубо изтика неколцина пътници, за да извади багажа си от отделението над седалката, и се насочи към изхода. Носеше само малка раница с вещи, които може би щяха да му помогнат да открие и спаси дъщеря си. Когато отвориха люка, той изпревари всички останали и се насочи към митницата. Обзе го страх, докато се приближаваше към първия проверочен пункт — термоскенер, регистриращ болни от грип. Детективът се потеше. Дали угризението, което изгаряше подсъзнанието му, се проявяваше като грип? Нямаше ли да го спрат, още преди да е започнал най-важната операция в живота си?
Той се озърна назад към компютърния екран, покрай който беше минал. На монитора силуетите на пътниците се очертаваха като сини призраци. Нямаше издайнически червени проблясъци. Нямаше грип. Поне засега.
Митничарят на гишето прелисти паспорта му, пълен с входни и изходни печати от многобройните му пътувания през последните шест години. После провери нещо на компютърния екран, което Бош не можеше да види.
— Бизнес ли имате в Хонконг, господин Бош? — попита служителят.
И някак си успя да сдъвче единствената сричка от фамилията на детектива, произнасяйки я като „Боч“.
— Не — отвърна Хари, — дъщеря ми живее тук и често й гостувам.
Митничарят погледна преметнатата на рамото му раница.
— Явно сте чекирали останалия си багаж.
— Не, само с това съм. Идвам за кратко.
Служителят кимна и отново се обърна към монитора си. Бош знаеше какво ще се случи. Винаги, когато пристигаше в Хонконг, на митницата виждаха, че работи в органите на реда, и го пращаха за проверка на багажа.
— Носите ли оръжието си? — попита митничарят.
— Не — уморено отвърна Хари, — знам, че е забранено.
Инспекторът написа нещо на клавиатурата и както се очакваше, го насочи към гишето за проверка на багажа. Това щеше да му изгуби още петнайсет минути, но Бош запази самообладание. По-краткият полет му беше спестил половин час.
Вторият митничар внимателно претърси раницата и любопитно огледа бинокъла и другите вещи, включително плика с пари. Те обаче не бяха забранени за внасяне. Накрая помоли детектива да мине през детектор за метал и го освободи. Хари се насочи към зоната за получаване на багажи и забеляза гише за обмен на валута, отворено въпреки ранния час. Той отново извади плика с банкноти от раницата си и каза на касиерката, че иска да обмени пет хиляди щатски долара за хонконгски. Тези пари бяха неговата „застраховка за земетресение“ — държеше ги в оръжейния сейф в спалнята си. През 1994-та беше научил важен урок, когато земетресението, разлюляло Лос Анджелис, нанесе тежки щети на къщата му. Парица е царица. Не излизай от къщи без кеш. Сега сумата, която пазеше за такива случаи, щеше да му помогне в друго премеждие. Курсът бе малко по-нисък от осем към едно и неговите пет хиляди американски станаха на трийсет и осем хиляди хонконгски долара.
След като получи парите си, Бош закрачи към изхода в отсрещния край на помещението. Първата изненада за деня го очакваше в общата зала, където видя Елинор Уиш. Тя стоеше до мъж в костюм, заел разкрачената поза на бодигард, и леко му махна с ръка, в случай че не я е забелязал. Лицето й изразявани смесица от мъка и надежда. Когато се приближи, Хари трябваше да сведе очи към пода.