— Да, за трите месеца, необходими за осъществяването на проекта.
— Сигурен съм, че ще уредим това с нашия кадрови отдел. — Доктор Уогнър записа нещо в бележника си. — Освен това ще трябва да се уточнят още два въпроса…
Още преди да завърши изречението, ламата му подаде малък къс хартия.
— Това е свидетелство за влога ми в Азиатската банка.
— Благодаря ви. Виждам, че е ъъ… изрядно. Вторият въпрос изглежда толкова банален, че не съм сигурен дали въобще трябва да се спирам на него. Нямате обаче представа колко е лесно човек да направи елементарни пропуски. С какъв източник на електроенергия разполагате?
— С дизелов генератор, осигуряващ захранване от петдесет киловата при напрежение сто и десет волта. Монтирахме го преди около пет години и е напълно надежден. Благодарение на него животът в манастира стана много по-удобен. Разбира се, основното му предназначение е да захранва електромоторите, задвижващи молитвените колела.
— А, да, естествено — побърза да се съгласи доктор Уогнър.
От гледката, разкриваща се от терасата, на човек му се завиваше свят, но с всичко се свиква. След три месеца на Джордж Хенли вече не му правеха впечатление седемстотинметровата бездна, зинала пред него, както и отдалечената шахматна дъска на нивите, разположени в долината. Облегнал се върху изгладените от вятъра камъни, той бе вперил мрачен поглед в далечните планини, чиито имена никога не си даде труд да научи.
Смяташе, че се бе сблъскал с най-голямата тъпотия през живота си. Един духовит колега от лаборатория бе кръстил командировката му „проекта Шангри Ла1“. От деня на пристигането му „Марк V“ бе избълвал цели квадратни акри хартия, изпълнени с безсмислици. Компютърът търпеливо и неуморно преподреждаше букви във всичките им възможни съчетания, и след като ги изчерпеше, преминаваше към следващата група. Монасите прибираха готовите страници от принтерите, внимателно ги подрязваха, след което ги залепваха в огромни книги. След още една седмица, слава Богу, работата щеше да приключи. Джордж така и не успя да разбере по силата на какви неведоми изчисления монасите бяха узнали, че не си струва труда да се занимават с думи, образувани от десет, двадесет или сто букви. В един от най-често измъчващите го кошмари в първоначалния план се внасяше корекция и Върховният лама (когото заедно с колегата си, естествено, бяха кръстили Сам Джофи, макар никак да не му приличаше), внезапно съобщаваше, че работата ще трябва да продължи приблизително докъм 2060 година от нашата ера. Това никак нямаше да го учуди.
Джордж чу как вятърът захлопна тежката дървена врата и на терасата до него се появи Чък. Както винаги, захапал една от пурите, благодарение на които си бе спечелил симпатията на монасите. Те очевидно бяха хора, готови да изпитат всички дребни и повечето големи житейски удоволствия. Това говореше добре за тях. Може и да бяха смахнати, но в никакъв случай аскети. Тези техни чести пътувания до селото, например…
— Слушай, Джордж — каза припряно Чък, — научих нещо, което доста ме разтревожи.
— Какво има? Да не би машината да не е наред? — това бе най-страшното нещо, което Джордж можеше да си представи. То можеше да доведе до отлагане на деня на отпътуването им и му бе трудно да си помисли за нещо по-ужасно от това. При сегашното си настроение бе готов да възприеме дори и една телевизионна реклама като манна небесна. Най-малкото заради това, че щеше да бъде някаква връзка с родния край.
— Не, не. Няма такова нещо. — Чък се намести на парапета, което бе странно, тъй като се боеше от височината. — Току-що разбрах какъв е смисълът на цялата работа.
— Какво искаш да кажеш? Според мен отдавна ни го обясниха.
— Обясниха ни какво мислят да направят монасите. Не знаехме обаче защо искат да го направят. По-налудничава история не бях…
— Кажи ми нещо, което да не знам — изръмжа Джордж.
— Виж какво, старият Сам току-що ми разказа всичко. Нали знаеш, че всеки следобед се отбива, за да огледа готовите страници. Е, този път ми се стори много възбуден, доколкото въобще е способен на това. Когато му казах, че е започнал последният цикъл, той с изисканото си английско произношение ме попита дали съм се замислял какво се опитват да постигнат. Отговорих му, че да, и знаеш ли какво ми каза?
— Кажи ми. Ще ти повярвам.
— Ами, те вярват, че когато изпишат всичките Му имена — а според тях са около девет милиарда — Божията цел ще бъде постигната. Човешкият род ще е изпълнил предназначението си и няма да има смисъл да съществува повече. Мисълта за противното се възприема едва ли не като кощунство.