— И какво ще очакват да направим? Да се самоубием ли?
— Няма да е необходимо. Когато списъкът бъде приключен, Бог се явява на сцената, спуска кепенците… и край.
— Аха, вече те разбрах. Щом си свършим работата, ще настъпи краят на света.
Чък се изкиска нервно.
— Същото казах на Сам. И знаеш ли какво се случи? Погледна ме много удивено, сякаш съм най-големият глупак в класа, и каза: „Съвсем няма да е нещо толкова банално“.
Джордж се замисли за миг.
— Значи, човекът има широк поглед върху нещата — каза. — И какво според теб трябва да направим? Не виждам от това да произтича нещо за нас. Та ние от самото начало си знаехме, че тези хора са смахнати.
— Така е, обаче не си ли даваш сметка какво би могло да се случи? Когато списъкът най-сетне бъде готов и не настъпи денят на Страшния съд или каквото там очакват, ние с теб можем да оперем пешкира. Нали използват нашата машина. Въобще, цялата ситуация никак не ми харесва.
— Тук си прав — отвърна бавно Джордж. — Обаче подобни неща са се случвали и преди. Когато бях малко момче, в Луизиана имаше един смахнат проповедник, който обяви, че краят на света ще настъпи следващата неделя. Стотици хора му повярваха, а някои даже си продадоха къщите. При това не му се разсърдиха, след като нищо не се случи. Просто решиха, че човекът е направил някаква грешка в изчисленията си, и продължиха да му вярват. Според мен някои от тях и досега му вярват.
— Е, добре, навярно вече си разбрал, че не сме в Луизиана. Двамата с теб сме сред неколкостотин монаси. Симпатични са ми и би ми било жал за стария Сам, когато разбере, че цял живот е работил на вятъра. При все това бих предпочел тогава да не съм тук.
— Това и аз го мечтая от седмици насам. Не можем обаче да направим нищо, преди да изпълним своите задължения по договора и дойдат да ни приберат.
— Разбира се — каза замислено Чък, — с теб бихме могли да организираме един малък саботаж.
— Само това оставаше! Ще стане още по-лошо!
— Виж какво имам пред вид. Машината, при сегашната й натовареност от двадесет и четири часа в денонощие, ще приключи работата си след четири дни, смятано от днес. Самолетът трябва да пристигне след седмица. Единственото, което трябва да направим, е при поредния преглед да открием някаква неизправност, нещо, което да забави работата с два дни. Ще я отстраним, разбира се, без обаче да бързаме. Ако разчетем правилно времето, в момента, когато бъде отпечатано последното име, ние ще сме на половината път към летището. Тогава и да искат, няма да успеят да ни заловят.
— Тази идея не ми харесва — отвърна Джордж. — Досега никога не съм дезертирал от работното си място. Ще остана тук, докато работата приключи.
— Отново ти повтарям, че тази идея не ми харесва — каза той седем дни по-късно, когато и двамата, яхнали дребни и жилави планински кончета, се спускаха по криволичещия път. — И съвсем не си мисли, че си тръгнах, защото съм се уплашил. Тръгнах си, защото ми е жал за тези клетници там горе. Не искам да съм сред тях в момента, когато разберат какви големи глупаци са били. Любопитно ми е каква ще е реакцията на Сам.
— Може да ти се види странно — отвърна Чък, — но когато се разделихме с него, останах с чувството, че е разбрал намеренията ни, но че това въобще не го е разтревожило, тъй като машината продължаваше да работи и е уверен, че задачата скоро ще бъде изпълнена. След това… впрочем за него няма „След това“.
Джордж се извърна на седлото си и отправи поглед назад. Намираха се на последното място на пътя, откъдето можеше да се огледа манастира. Очертанията на неговите плоски и ъгловати сгради бяха ясно видими в отслабналата светлина на лъчите на залязващото слънце. Тук-таме по стените им проблясваха светлинки, досущ като при голям презокеански кораб. Разбира се, бяха електрически, захранвани от същия източник, от който и „Марк V“. Колко ли време щеше да оцелее компютърът? Дали монасите, изпълнени с гняв и разочарование, нямаше да го разбият на парчета? Или пък просто щяха спокойно да започнат да изчисляват всичко отначало?
Джордж знаеше съвсем точно какво ставаше в манастира в този миг. Върховният лама и помощниците му, облечени в копринените си одежди, разглеждаха страниците, които младшите монаси взимаха от принтерите и залепваха в дебелите книги. Цареше пълна тишина. Единственият доловим звук бе безкрайното равномерно тракане на клавишите по хартията — самият компютър не издаваше никакъв звук, докато извършваше хиляди операции в секунда. Три месеца такъв живот бяха предостатъчни, за да изгуби човек разсъдъка си, реши Джордж.