— Ето го! — възкликна Чък, вперил поглед в долината. — Не е ли красавец?
Съвсем определено бе красавец, съгласи се Джордж. Старият очукан самолет „Дъглас ДЦ–3“, застанал на края на пистата, наподобяваше малък сребърен кръст. След два часа щеше да ги понесе към един свят, изпълнен със свобода и нормалност. Самата мисъл за това действаше опияняващо, като старо вино. Джордж продължи да й се наслаждава, докато кончето търпеливо се спускаше по ската.
Бързият хималайски залез вече почти ги бе настигнал. За щастие пътят беше много добър, доколкото това можеше да се каже за пътищата в тази част на света, а освен това и двамата бяха взели електрически фенери. Не бяха заплашени от никаква опасност и изпитваха единствено известна досада от силния студ. Небето над главите им, напълно ясно, бе обсипано с добре познатите им приятелски звезди. Пилотът нямаше да има причини да забави излитането заради неблагоприятни атмосферни условия, реши Джордж. Това бе единственото, което дотогава го тревожеше.
Понечи да запее, но се отказа от намерението си. Обкръжаващите ги отвсякъде величествени планини, наподобяващи бели качулати призраци, не предразполагаха към такива изблици. Джордж погледна часовника си.
— Би трябвало да пристигнем след час — каза той през рамо на следващия го Чък. — Чудя се дали компютърът вече не е изпълнил задачата. По моя преценка, по това време би трябвало да е приключил — добави замислено.
Чък не му отговори, така че Джордж отново се извърна в седлото си. Можа да забележи само лицето на Чък, бял овал, обърнат към небето.
— Погледни — прошепна Чък, и Джордж погледна нагоре (няма нищо, което да не може да се свърши за последен път).
Над главите им, тихо и безмълвно, звездите изгасваха една по една.