Отне ми около една минута да изпробвам ключалката му с кламери, безопасни и накрая с метална обувалка, която бях зърнал в друго чекмедже. Обувалката свърши работа.
Чекмеджето съдържаше кутия с карти за игра.
А върху кутията беше изобразен символ, който ме накара да се вкаменя, както бях коленичил. По челото ми изведнъж изби пот и дишането ми се ускори.
Там беше изобразен бял еднорог върху зелена ливада, изправен на задните си крака, обърнат надясно.
Познавах този символ и ме болеше, че не мога да го назова.
Отворих кутията и извадих картите. Те приличаха на карти за таро, със съответните жезли, пентаграми, купи и мечове, но Големите фигури бяха съвсем различни.
Върнах и двете чекмеджета на местата им, като внимавах по-малкото да не се заключи, преди да продължа изследването си.
Приличаха едва ли не на живи. Големите фигури направо изглеждаха готови да прекрачат извън блестящите повърхности. Картите бяха съвсем студени като ги докосвах и определено ми доставяше удоволствие да ги държа. Някога и аз самият бях притежавал такава колода, проумях изведнъж.
Започнах да ги подреждам върху попивателната хартия пред мен.
На първата имаше лукав на вид дребен мъж, с остър нос, смееща се уста и гъста, сламеноруса коса. Той беше облечен с нещо като ренесансов костюм в оранжево, червено и кафяво. Панталоните му бяха дълги и тесни, а отгоре носеше плътно прилепнал бродиран жакет. Казваше се Рандъм. И аз го познавах.
От следващата ме гледаше безучастното лице на Джулиан, със свободно пусната тъмна коса и сини очи, които не изразяваха нито чувства, нито състрадание. Той беше облечен изцяло в бели люспести доспехи, не с цвят на сребро или метал, а сякаш покрити с лак. Знаех, обаче, че са невероятно здрави и устойчиви на удари, въпреки декоративния им и празничен вид. Това беше човекът, когото бях победил в любимата му игра, заради което той бе хвърлил чаша с вино по мен. Познавах го и го мразех.
После идваше ред на мургавия, черноок Кейн, облечен целият в черен и зелен атлаз, с килната под екстравагантен ъгъл тъмна тривърха шапка, от задния край на която се спускаше кичур зелени пера. Той бе застанал в профил, с една ръка на хълбока и вирнати нагоре върхове на ботушите, а на колана му висеше инкрустирана с изумруди кама. В сърцето ми бликнаха противоречиви чувства.
След това идваше Ерик. Красив по всякакви стандарти, косата му беше толкова черна, че изглеждаше почти синя. Брадата му се виеше около уста, която винаги се усмихваше и той бе облечен простичко в кожено яке и бричове, най-обикновен плащ, високи черни ботуши. На кръста си носеше закопчан с рубин червен портупей с дълга, сребриста сабя, високата яка на плаща около главата му беше поръбена с червено, а краищата на ръкавите му отговаряха по цвят. Ръцете му, със затъкнати в портупея палци, бяха ужасно силни и впечатляващи, близо до дясната стърчеше чифт черни ръкавици. Това беше човекът, сигурен бях, който се бе опитал да ме убие и едва не бе успял. Изучавах го и донякъде се страхувах от него.
Следващия беше Бенедикт, висок, мрачен и слаб; слаб в тялото и лицето, силен в ума. Той носеше оранжево, жълто и кафяво — цветове, които ми напомняха за пръти, тикви и плашила и за „Легенда за сънливата долина“. Имаше силна, удължена челюст, лешникови очи и абсолютно нечуплива кафява коса. Стоеше до светлокафяв кон и се облягаше на пика, около която беше увит гирлянд от цветя. Рядко се усмихваше. Харесвах го.
Замрях, когато обърнах следващата карта и сърцето ми скочи напред, блъсна се в гръдната ми кост и поиска да бъде пуснато навън.
Това бях аз.
Познавах лицето, което бях обръснал и сега пред мен беше мъжът от огледалото. Зелени очи, черна коса, облечен в черно и сребърно, да. Имах върху себе си плащ и той бе леко нагънат, като че ли от вятър. Бях обут в черни ботуши, като онези на Ерик и също бях въоръжен, само че с по-тежък, макар и не толкова дълъг меч. Ръцете ми бяха в ръкавици — сребърни и люспести. Закопчалката на врата ми беше изрязана във формата на сребърна роза.
Аз, Коруин.
От следващата карта ме загледа един едър, силен мъж. Той доста приличаше на мен, само дето челюстта му бе по-широка и знаех, че е по-едър от мен, макар и да е по-бавен. Силата му беше направо легендарна. Той носеше свободна роба в синьо и сиво, пристегната по средата с широк черен колан и изображението му се смееше. Около врата му, на плътен шнур, висеше сребърен ловджийски рог. Имаше тънка брадичка и леки мустачки. В дясната си ръка държеше бокал с вино. Изпитах внезапна привързаност към него. Тогава си спомних името му. Това беше Жерар.
После идваше мъж с огнено червена брада и коса като корона от пламъци, целият облечен в червено и оранжево, предимно коприна. И той държеше меч в дясната си ръка и чаша с вино в лявата, а зад очите му, не по-малко сини от тези на Флора или Ерик, танцуваше самият дявол. Брадичката му беше малка, но брадата я скриваше. Мечът му бе инкрустиран със сложни златни орнаменти. На дясната му ръка имаше два огромни пръстена, плюс още един на лявата: изумруд, рубин и сапфир, съответно. Това, знаех аз, беше Блийс.