Видя ми се добра идея, затова я последвах в кухнята, където изядох половин пиле и изпих литър мляко.
След това взех каничката с кафето и се върнах в библиотеката, като заобикалях кучетата по пътя си. Бях на втората чаша, когато иззвъня телефонът.
Много ми се искаше да се обадя, но предполагах, че има удължения из цялата къща и Кармела сигурно щеше да го вдигне отнякъде.
Грешах. Той продължи да звъни.
Накрая не можех да се въздържам повече.
— Ало — казах, — тук е домът на семейство Фломел.
— Може ли да говоря с госпожа Фломел, ако обичате?
Гласът беше мъжки, бърз и леко нервен. Звучеше малко задъхано и думите бяха заобиколени и заглушени от слабото прозвънване и призрачните гласове, които са характерни за междуградските разговори.
— Съжалявам — рекох му аз. — В момента я няма. Ще ми предадете ли някакво съобщение или да я помоля да ви се обади като се върне?
— С кого разговарям? — настоя той.
Поколебах се, после отвърнах:
— Казвам се Коруин.
— Господи! — възкликна мъжът, след което настъпи дълго мълчание.
Започвах да мисля, че е затворил. Тъкмо отново казвах „Ало?“, когато той започна да говори.
— Тя жива ли е още? — попита.
— Разбира се, че още е жива! С кого, по дяволите, говоря?
— Не ме ли позна по гласа, Коруин? Аз съм Рандъм. Слушай. Намирам се в Калифорния и съм изпаднал в беда. Обаждах се, за да помоля Флора за убежище. Ти с нея ли си?
— Временно.
— Разбирам. Ще ме вземеш ли под своя закрила, Коруин? — Пауза, после: — Моля те.
— Доколкото ми е по силите — обещах аз, — но не мога да обвържа Флора, без да съм се консултирал с нея.
— Ще ме защитиш ли от нея?
— Да.
— Добре, това ми стига. Сега смятам да направя опит да се добера до Ню Йорк. Ще дойда по доста заобиколен път, така че не знам колко време ще ми отнеме. Ако успея да избягна погрешните сенки, скоро ще се видим. Пожелай ми успех.
— Успех — откликнах аз.
Чу се изщракване и останах заслушан в далечните прозвънявания и гласовете на призраците.
Значи нахаканият дребосък Рандъм беше в беда! Имах чувството, че това не би трябвало особено да ме вълнува. Но сега той бе един от ключовете към моето минало, а нищо чудно и към моето бъдеще. Затова щях да се опитам да му помогна, както можех, докато не научех от него всичко, което ме интересуваше. Знаех, че не изпитваме кой знае каква братска обич един към друг. Но също така знаех, че от една страна той не беше глупав; беше съобразителен, хитър, странно сантиментален за най-ужасни неща, а от друга страна думата му не струваше и колкото слюнката, изразходвана за нея и вероятно би продал трупа ми на първия попаднал му медицински факултет, ако имаше възможност да спечели от това. Добре си спомнях дребния мошеник и изпитвах само слаба привързаност към него, може би заради редките приятни моменти, които изглежда бяхме прекарали заедно. Но да му се доверя? Никога. Реших да не казвам на Флора за идването му до последния възможен момент. Той можеше да ми послужи за асо или поне за вале, в трудното положение.
Затова долях малко горещо кафе към остатъка в чашата си и бавно го изпих.
От кого ли бягаше той?
Не от Ерик, със сигурност, иначе не би се обадил тук. Замислих се тогава над неговия въпрос дали Флора не е мъртва, само защото се бе оказало, че съм тук. Наистина ли тя беше така здраво свързана с този мой брат, който знаех, че мразя, та на цялото семейство да му е ясно, че бих унищожил и нея, стига да ми падне случай? Виждаше ми се странно, ала той бе задал въпроса.
И какво беше това, което ги свързваше? Какво пораждаше такова напрежение, такова противопоставяне? Защо Рандъм бягаше?
Амбър.
Ето го отговорът.
Амбър. По някакъв начин ключът за всичко се намираше в Амбър, знаех го. Тайната за цялата неразбория се криеше в Амбър, в някакво събитие, което се бе случило там и то неотдавна, бих казал. Трябваше да бъда нащрек. Трябваше да се преструвам, че притежавам знания, които нямах, докато къс по къс ги изчоплех от онези, разполагащи с тях. Убеден бях, че мога да го направя. Всички бяха достатъчно недоверчиви, за да се държат предпазливо. Щях да заложа на това. Щях да получа каквото ми бе необходимо и да взема каквото искам, като запомня онези, които са ми помогнали и стъпча останалите. Защото, знаех, такъв бе законът, по който живееше нашето семейство, а аз бях истински син на баща си…
Внезапно главоболието отново ме връхлетя, като се опитваше да ми пръсне черепа.
Нещо, което си бях помислил, предположил или почувствал за баща ми, го бе задействало. Но не бях сигурен защо или как.