Изведнъж, тя ме целуна.
— Няма да му кажа. Наистина няма, Коруин! Мисля, че ти можеш да го направиш. С Блийс няма да е лесно, но смятам, че Жерар сигурно ще ти помогне, а може би и Бенедикт. Тогава и Кейн ще се присъедини, като види какво става…
— Мога и сам да си правя плановете — срязах я аз.
Флора се отдръпна. Наля две чаши вино и ми подаде едната.
— За бъдещето — беше наздравицата й.
— Винаги ще пия за него.
И ние си пресушихме чашите.
Тя напълни отново моята и взе да ме изучава.
— Трябва да бъде Ерик, Блийс или ти. Вие сте единствените, които имате необходимите ум и смелост. Но ти бе изчезнал от хоризонта за толкова дълго, че те броях извън играта.
— Това само идва да покаже, че човек никога не може да бъде сигурен.
Отпих от чашата си с надеждата тя да замълчи поне за минута. Струваше ми се, че се държи малко прекалено открито в опитите си да играе на всяка налична страна. Нещо ме притесняваше и ми се искаше да го обмисля.
На колко години бях?
Този въпрос, знаех, беше част от обяснението за ужасното чувство за разстояние и отдалеченост, което изпитвах към всички личности, изобразени на картите за игра. Бях по-възрастен, отколкото изглеждах. (Имах вид на около трийсет годишен, когато се бях видял в огледалото — ала сега знаех, че това се дължеше на измамното влияние на Сенките.) Всъщност бях много, много по-възрастен и бе изминало страшно дълго време, откакто не бях виждал братята и сестрите си, всички заедно и в приятелски отношения, застанали един до друг, както бяха на картите, без напрежение, без търкания между тях.
Чухме звъна на звънеца и как Кармела тръгна да отвори вратата.
— Това трябва да е брат ни Рандъм — подхвърлих аз, като знаех, че съм прав. — Той е под моя закрила.
Очите й се разшириха, после тя се усмихна, сякаш одобряваше нещо умно, което съм направил.
Случаят не беше такъв, разбира се, но аз с радост я оставих да си го мисли.
Така се чувствах в по-голяма безопасност.
IV
Чувствах се в безопасност може би цели три минути.
Изпреварих Кармела по пътя към вратата и я отворих.
Той нахлу с олюляване, моментално хлопна вратата зад себе си и пусна резето. Под светлите му очи имаше сенки и не беше облечен с ярък жакет и тесни дълги панталони. Имаше нужда от обръсване и носеше кафяв вълнен костюм. През едната си ръка бе преметнал габардинено палто, а обувките му бяха от тъмна чортова кожа. Но това беше Рандъм, без съмнение — този Рандъм, който бях видял на картата, — само че усмихващата се уста изглеждаше уморена и под ноктите му имаше мръсотия.
— Коруин! — възкликна той и ме прегърна.
Притиснах раменете му към себе си.
— Като те гледам, май едно питие ще ти се отрази добре.
— Да, така е — съгласи се той и аз го поведох към библиотеката.
Около три минути по-късно, когато се бе настанил, с чаша в едната ръка и цигара в другата, Рандъм каза:
— Те са по петите ми. Скоро ще бъдат тук.
Флора издаде лек вик, на който и двамата не обърнахме внимание.
— Кои са те? — попитах аз.
— Хора от Сенките. Не знам нито кои са, нито кой ги е изпратил. Обаче са четирима или петима, може би дори шестима. В самолета пътуваха с мен. Взех полет дотук. Те се появиха около Денвър. Няколко пъти местих самолета, за да се отърва от тях, но не се получи — а не исках да се отклонявам прекалено много от следата. Изплъзнах им се в Манхатън, ала само спечелих малко време. Мисля, че скоро ще са тук.
— И нямаш абсолютно никаква представа кой може да ги е изпратил?
Той се усмихна за миг.
— Е, предполагам, че няма да сбъркаме, ако се ограничим в рамките на семейството. Може да е Блийс, Джулиан или пък Кейн. А може да си бил и ти, за да ме докараш тук. Надявам се, че не е така, обаче. Не си ти, нали?
— Опасявам се, че не съм — отрекох аз. — Колко силни изглеждат?
Той вдигна рамене.
— Ако бяха само двама или трима, щях да се опитам да ги нападна от засада. Но не смея при цялата тази тълпа.
Рандъм беше дребничък, може би един и шейсет на ръст и тежеше вероятно не повече от шейсет килограма. Но звучеше съвсем сериозно, когато каза, че може да се справи с двама или трима нападатели, с голи ръце. Изведнъж се замислих за собствената си физическа сила, след като бях негов брат. Чувствах се удобно силен. Знаех, че с охота ще приема схватката с който и да е мъж в честна борба без никакви особени страхове. Колко ли бях силен?
Изведнъж ме завладя увереност, че ще имам възможност да разбера.