Стъпих на десния си крак. Той беше в ред.
Разчупих гипса и на левия, станах и отидох до гардероба.
Там нямаше никакви дрехи.
Тогава чух стъпките. Върнах се в леглото си и покрих счупените гипсове и свалените превръзки.
Вратата пак се отвори.
После всичко около мен се обля в светлина и видях едър мъж с бяла престилка, поставил ръка върху ключа на лампата.
— Какво чувам за лошото ви държание със сестрата? — попита той и се приключи с претенциите ми, че спя.
— Не знам — рекох. — Какво?
Това го затрудни за миг, два, както показа смръщването му, после мъжът заяви:
— Време е за инжекцията ви.
— Вие лекар ли сте? — попитах.
— Не, но съм упълномощен да ви направя инжекция.
— Аз пък отказвам, тъй като имам законно право да го направя. Вас какво ви интересува?
— Ще си получите инжекцията — отсече той и заобиколи откъм лявата страна на леглото. В едната си ръка държеше спринцовка, която дотогава бе останала извън полезрението ми.
Ударът беше много мръсен — на около десет сантиметра под катарамата на колана му, бих казал — и го събори на колене.
— — —! — каза той след известно време.
— Доближи се пак на една плюнка разстояние — заканих се аз — и ще видиш какво ще стане.
— Ние имаме начини да се справяме с пациенти като теб — изпъшка той.
Значи беше дошло време да действам.
— Къде са ми дрехите?
— — —! — повтори той.
— В такъв случай се налага да взема твоите. Дай ми ги.
Взе да ми става досадно при третото повторение, затова метнах чаршафите върху главата му и го цапнах с металната подпора.
За по-малко от две минути бях облечен целият в бяло, цветът на Моби Дик и ваниловия сладолед. Отвратително.
Натиках го в гардероба и погледнах навън през зарешетения прозорец. Видях Старата луна, с Новата луна на ръце, надвиснала над редица тополи. Тревата бе сребриста и искряща. Нощта немощно се пазареше с деня. Нямаше нищо, което да подсказва, поне на мен, къде се намира това място. Изглежда бях на третия етаж в сградата, а долу, вляво, падаше ярко очертан квадрат светлина, сякаш да отбележи, че на първия етаж има прозорец, зад който някой е буден.
И така, излязох от стаята и огледах коридора. В левия край той завършваше в стена със зарешетен прозорец, а по дължината му имаше още четири врати, по две от всяка страна. По всяка вероятност те водеха към други стаи като моята. Отидох да надзърна през прозореца и видях още поля, още дървета, още нощ, нищо ново. Обърнах се и тръгнах в другата посока.
Врати, врати, врати. Под никоя от тях не се процеждаше светлина, а единствените звуци бяха стъпките на прекалено големите ми, взети назаем обувки.
Ръчният часовник „Смеещо се момче“ ми съобщи, че е шест без петнайсет. Металната подпора беше затъкната в колана ми, под бялата престилка и се забиваше в хълбока ми, докато вървях. На около шест метра една от друга по тавана висяха лампи, всяка от които хвърляше към четирийсет вата светлина.
В десния край стигнах до стълбище, устремено надолу. Тръгнах по него. То беше покрито с килим и заглушаваше стъпките.
Вторият етаж изглеждаше също като моя, редици стаи, затова продължих надолу.
Щом стигнах първия етаж, завих надясно и затърсих врата, с просмукваща се под нея светлина.
Намерих я, почти в края на коридора и не си направих труда да почукам.
Мъжът беше облечен в ярък халат, седеше зад голямо лъскаво бюро и преглеждаше някаква счетоводна книга. Явно не беше пациент. Той вдигна стреснато поглед към мен, с разширени очи и разтвори устни като за вик, който така и не издаде, може би заради решителния ми вид. Изправи се, светкавично.
Затворих вратата зад себе си, приближих се и казах:
— Добро утро. Ще си имате неприятности.
Хората изглежда винаги изпитват любопитство към неприятностите, защото след трите секунди, които ми бяха необходими, за да прекося стаята, думите му бяха:
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че срещу вас ще бъде заведен съдебен процес, задето ме държите като затворник, както и още един за злоупотреба със служебно положение и безсъвестна употреба на наркотици. Вече долавям симптоми, че те ми липсват и може да ме избие на насилие…
Той скочи.
— Махайте се оттук.
Видях върху бюрото му пакет цигари. Взех си една и наредих:
— Седнете и млъкнете. Трябва да поговорим за някои неща.
Мъжът седна, но не млъкна:
— Нарушавате няколко правила.
— Затова ще оставим съда да реши кой носи отговорността — отвърнах аз. — Искам си дрехите и личните вещи. Тръгвам си.
— Вие не сте в състояние…
— Никой не ви пита. И ще ми платите още сега, иначе ще отговаряте пред съда.