Тогава той наведе глава, а през това време вратата на кабината се затръшна и камионът потегли надолу по пътя.
— Извинявай, братко — рече Рандъм. — Не исках да злоупотребявам. Но ми беше обидно да слушам как някой от тях ти говори по такъв начин. Знам, че трябваше да изчакам и да те оставя да се оправиш с него, както ти сметнеш за необходимо или поне беше редно да те попитам.
— Добре, както и да е — омекнах аз. — Хайде да се връщаме на пътя и да продължим, ако можем.
Задните колела бяха потънали до осите и докато ги гледах и се опитвах да реша какъв е най-добрият начин да се измъкнем, Рандъм извика:
— Давай. Аз хванах предната броня, ти поеми задната и ще я отнесем обратно на пътя. Ще я сложим направо в лявата лента.
Не се шегуваше.
Той бе споменал нещо за по-слаба гравитация, но аз не се чувствах чак толкова лек. Знаех, че съм силен, но не вярвах да съм способен да вдигна задния край на мерцедес.
Ала от друга страна трябваше да опитам, след като той изглежда го очакваше от мен, а не исках да му подсказвам, че имам дупки в паметта.
Затова се наведох, приклекнах, хванах бронята и започнах да изправям крака. Със силен всмукващ звук задните гуми се освободиха от влажната почва. Държах моя край на колата на около петдесет сантиметра над земята! Беше тежък — проклятие, адски тежък! — но можех да го вдигна!
При всяка крачка, която правех, потъвах на около двайсет сантиметра. Но продължавах да нося и Рандъм правеше същото с неговия край.
Поставихме колата на шосето, с леко друсване на амортисьорите. После си свалих обувките, излях водата от тях, почистих ги със снопчета трева, изстисках си чорапите, изчетках маншетите на панталоните си, метнах обувките и чорапите на задната седалка и се настаних на предната, с боси крака.
Рандъм скочи вътре, на мястото до мен, и рече:
— Слушай, искам отново да ти се извиня…
— Забрави тази история — спрях го. — Всичко е приключено.
— Да, но не желая да ми имаш зъб.
— Няма — успокоих го аз. — Само че си обуздавай страстите в бъдеще, когато става дума за отнемане на живот в мое присъствие.
— Добре — обеща той.
— Тогава да потегляме — и го направихме.
Движехме се през скалист каньон, после прекосихме един град, който изглеждаше направен изцяло от стъкло или някаква подобна на стъкло материя, с високи сгради, тънки и крехки на вид, и хора, чиито вътрешни органи и остатъци от последното хранене прозираха под лъчите на розовото слънце. Те зяпаха след нас, докато минавахме. Събираха се на тълпи по ъглите на улиците, но никой не се опита да ни спре и не пресече пред колата.
— Колегите на Чарлс Форт тук явно ще цитират това събитие още много години — отбеляза брат ми.
Кимнах.
После пътят изобщо изчезна и ние карахме по нещо, което приличаше на безкраен лист силикон. След известно време отново се сви и се превърна в нашето шосе, а след още малко от лявата и дясната ни страна се появиха мочурища — подтискащи, кафяви и вонящи. Видях как същество, за което можех да се закълна, че е диплодок, надига глава и гледа продължително след нас. Над главите ни премина огромна сянка с криле на прилеп. Сега небето беше ярко синьо, а слънцето — светложълто злато.
— Вече ни остана по-малко от четвърт резервоар — отбелязах аз.
— Добре — каза Рандъм. — Спри колата.
Послушах го и зачаках.
Доста дълго време — може би около шест минути — той стоя мълчаливо, после рече:
— Карай нататък.
След около пет километра попаднахме на барикада от трупи и аз тръгнах да я заобикалям. От едната страна се показа врата и Рандъм ми нареди:
— Спри и натисни клаксона.
Направих го и след малко дървената врата изскърца на огромните си железни панти и се отвори навътре.
— Влизай — каза той. — Няма опасност.
Промъкнах се вътре и завих наляво, където се намираха три тумбести помпи „Есо“, а мъничката постройка зад тях беше от вида, който бях виждал безброй пъти преди при по-обикновени обстоятелства. Спрях пред едната от помпите и зачаках.
Човекът, който се показа от сградата, беше ужасно дебел, висок около един и петдесет, с нос като ягода и широки близо метър рамене.
— Какво да бъде? — попита той. — Да я напълня догоре?
Кимнах.
— С обикновен.
— Дайте я малко по-близо — рече мъжът.
Преместих колата и попитах Рандъм:
— Парите ми вършат ли работа тук?
— Погледни ги — отвърна той.
Портфейлът ми бе натъпкан с оранжеви и жълти банкноти, с римски цифри по ъглите, последвани от буквите „Р.Д.“
Рандъм ми се ухили, докато ги изучавах.
— Виждаш ли, погрижил съм се за всичко.