— Страхотно. Между другото, започвам да огладнявам.
Огледахме се наоколо и видяхме от една голяма реклама да ни зяпа нарисуван господин, текстът под който твърдеше, че продавал пържени пилета от Кентъки наблизо.
Ягодовият нос плисна малко от бензина на земята, за да го накара да тече гладко, окачи маркуча, приближи се към нас и каза:
— Осем регъмни драхи.
Намерих една оранжева банкнота, на която пишеше „V Р.Д.“ и още три с надпис „I Р.Д.“ и му ги подадох.
— Благодаря — тикна ги той в джоба си. — Да ви проверя ли маслото и водата?
— Да.
Човекът добави малко вода, съобщи ми, че нивото на маслото е добро и позабърса предното стъкло с един мръсен парцал. После ни махна и се прибра в постройката.
Продължихме към рекламираното заведение, където и ние се заредихме с пържени деликатеси от Кентъки и слаба, леко солена на вкус бира.
После се измихме в пристройката отпред, върнахме се при вратата, натиснахме клаксона и зачакахме, докато един мъж с окачена през дясното му рамо алебарда дойде и ни отвори.
След което отново поехме по шосето.
Пред нас изскочи тиранозавър, поколеба се за момент, после си продължи по пътя, някъде наляво. Над главите ни прелетяха още три птеродактила.
— Не ми се иска много да отстъпвам от небето на Амбър — подхвърли Рандъм, каквото и да означаваше това и аз изсумтях в отговор. — Страхувам се, обаче, да опитам всичко наведнъж — продължи той. — Има опасност да бъдем разкъсани на парчета.
— Така е — съгласих се аз.
— Но от друга страна, това място не ми харесва.
Кимнах и продължихме напред, докато силиконовата равнина свърши и навсякъде около нас се разпростряха голи камънаци.
— Какво правиш сега? — позволих си да попитам аз.
— След като вече овладях небето, смятам да опитам с терена — обясни той.
И каменистата шир започна да преминава в скали. Между тях се виждаше гола, черна земя. След известно време скалите станаха по-малко, а земята — повече. Най-накрая забелязах и петна зеленина. Първо тук и там по малко трева. Ала тя беше много, много ярко зелена, като наподобяваше и все пак доста се различаваше от онази, която бе обичайна за познатата ми на мен Земя.
Скоро тревата стана много.
По-нататък се появиха и дървета, разпръснати хаотично край пътя.
После стигнахме до гора.
И то каква гора!
Никога не бях виждал такива дървета — мощни и величествени, обагрени в дълбоко, богато зелено, леко изпъстрено със злато. Те се издигаха нагоре устремно, шеметно се извисяваха. Огромни ели, борове, кленове и много други, които не можех да определя. През тях пълзеше ветрец с фантастично, прекрасно благоухание, което усетих щом леко открехнах прозореца. След няколко вдишвания реших да го отворя докрай и да го оставя така.
— Гората на Ардън — обади се мъжът, който беше мой брат и разбрах, че е прав. По някакъв начин едновременно го обичах и мразех, заради неговата мъдрост, неговите познания.
— Братко — рекох аз, — ти се справяш чудесно. По-добре отколкото бях очаквал. Благодаря ти.
Това изглежда го свари неподготвен. Сякаш никога преди не бе получавал добра дума от роднина.
— Старая се с всички сили — каза той — и ще продължа да го правя докрай, обещавам. Само погледни! Овладяхме небето, сега се добрахме и до гората! Направо е прекалено хубаво, за да е истина! Прехвърлихме половината път и нищо не ни се опря особено. Мисля, че имаме голям късмет. Ще ми дадеш ли едно регентство?
— Да — отговорих аз, без да знам за какво ставаше дума, но бях готов да удовлетворя желанието му, стига да бе във властта ми.
Тогава той кимна.
— Бива си те.
Рандъм беше един дребен, склонен към убийства мошеник, за когото си спомних, че винаги срещу нещо се бе бунтувал. В миналото родителите ни се бяха опитвали да го дисциплинират, но без особен успех. И едновременно с това осъзнах, че сме имали общи родители, какъвто, както изведнъж разбрах, не беше случаят с мен и Ерик, с мен и Флора, с мен и Кейн, Блийс и Файона. А вероятно и с други, но за тези си спомних и за тях бях сигурен.
Карахме по твърд черен път през катедрала от огромни дървета. Това сякаш продължаваше цяла вечност. Чувствах се в безопасност. От време на време стряскахме по някой елен или изненадвахме лисица, която пресичаше или стаеше близо до пътя. На места се виждаха следи от копита. Слънчевата светлина някак се филтрираше през листата и падаше под ъгъл като опънати златни струни на индуски музикален инструмент. Вятърът беше влажен и лъхаше на живот. Завладя ме усещането, че познавам това място и в миналото често съм минавал по този път. Бях пресичал Гората на Ардън върху кон, бях вървял през нея, бях ловувал в нея, бях лежал по гръб под някои от тези величествени дървета, с пъхнати под главата ръце, загледан нагоре. Бях се катерил по клоните на тези гиганти и бях гледал надолу към един зелен, постоянно менящ се свят.