— Обичам тази гора — промълвих аз, без да съзнавам напълно, че съм го казал на глас, а Рандъм отвърна:
— Винаги си я обичал — и като че ли в гласа му се промъкна нотка на удивление. Не можех да бъда сигурен.
Тогава от далечината долетя звук, който знаех, че е издаван от ловджийски рог.
— Карай по-бързо — изведнъж се разтревожи Рандъм. — Прилича на рога на Джулиан.
Подчиних се.
Рогът прозвуча отново, по-близко.
— Онези проклети негови хрътки ще разкъсат колата на парченца, а птиците му ще се нахранят с очите ни! — възкликна Рандъм. — Никак не ми се иска да го срещам, когато е така добре подготвен. За каквото и да е тръгнал на лов, знам, че с радост ще го зареже при такава привлекателна плячка като двама от неговите братя.
— „Живей и остави и другите да живеят“ е моята философия напоследък — отбелязах аз.
Рандъм се подсмихна.
— Каква чудата идея. Обзалагам се, че няма да изтрае повече от пет минути.
В този момент рогът прозвуча отново, дори още по-близо, и той изруга:
— По дяволите!
Скоростомерът показваше седемдесет и пет със странни рунически цифри и аз се страхувах да карам по-бързо по този неравен път.
А рогът пак изсвири, сега много по-близо, три дълги тона и можех да чуя лая на хрътките, някъде вляво.
— Вече сме много близо до истинската Земя, макар още да сме далече от Амбър — каза брат ми. — Безсмислено е да бягаме през съседни Сенки, защото ако действително ние сме тези, които преследва, той ще ни догони и там. Или сянката му ще ни намери.
— Какво ще правим!
— Карай бързо и се надявай, че не преследва нас.
А рогът прозвуча още веднъж, този път почти до колата.
— С какво идва, дявол да го вземе, с локомотив ли? — попитах аз.
— Предполагам, че язди могъщия Моргенщерн, най-бързия кон, който някога е създавал.
Оставих последната дума да се повърти малко из главата ми, като се чудех над значението й. Да, вярно е, каза ми някакъв вътрешен глас. Той наистина е създал Моргенщерн, измъкнал го е от Сенките и е вдъхнал в звера скоростта и силата на ураган и пилотонабивачка.
Спомних си, че имах основания да се страхувам от това животно и тогава го видях.
Моргенщерн беше с шест длани по-висок от всеки друг кон, който някога бях виждал и очите му имаха мъртвешкия цвят характерен за ваймарските кучета. Козината му бе цялата сива, а копитата му изглеждаха изваяни от закалена стомана. Той бягаше като вятъра, със скоростта на колата, а на седлото му седеше Джулиан — Джулиан от картата за игра, с дълга черна коса и ясни сини очи, облечен в белите люспести доспехи.
Джулиан ни се усмихна и махна, а Моргенщерн тръсна глава и великолепната му грива се развя от вятъра като знаме. Краката му се движеха толкова бързо, че се сливаха в нещо като мъгла.
Сетих се как едно време Джулиан караше някакъв свой човек да облича моите изхвърлени дрехи и да измъчва животното. Затова и то се бе опитало да ме стъпче веднъж по време на лов, когато бях слязъл от коня си, за да одера един елен.
Отново бях затворил прозореца, така че не смятах за възможно да познае по миризмата, че съм вътре в колата. Но Джулиан ме бе забелязал и аз знаех какво означаваше това. Навсякъде около него тичаха Ураганните хрътки, с техните яки, здрави тела и зъби като стомана. Те също бяха дошли от Сенките, защото никое нормално куче не може да бяга така. Ала вече бях сигурен, че всъщност думата „нормално“ всъщност не подхождаше на нищо в този свят.
Джулиан ни направи знак да спрем, аз погледнах към Рандъм и той кимна.
— Ако не го направим, той просто ще ни догони.
И така, натиснах спирачките, намалих и спрях.
Моргенщерн се изправи на задни крака, размаха предните във въздуха, стовари се отново и с четирите на земята и ни подмина в галоп. Кучетата закръжиха наоколо, с изплезени езици и тежко дишане. Конят целия блестеше от пот.
— Каква изненада! — възкликна Джулиан по своя бавен, почти ленив маниер на говорене и един голям ястреб, обагрен в черно и зелено, закръжи и кацна върху лявото му рамо.
— Да, нали — отвърнах аз. — Как си?
— О, превъзходно — заяви той, — както винаги. Ами ти и брат Рандъм?
— Аз съм в добра форма — рекох, а Рандъм кимна и отбеляза:
— Мислех, че ще се отдадеш на други спортове във времена като тези.
Джулиан наклони глава и го изгледа накриво през предното стъкло.
— Обичам да убивам животни — подхвърли той — и постоянно мисля за своите роднини.