Изгряващото слънце хвърляше милиарди ярки отблясъци по разпенените гребени на вълните и заслепените ни от танца им очи не можеха да видят нищо под повърхността. От два дни карахме само на плодове и вода и бях гладен като вълк, но забравих за това, когато видях широкия, полегат плаж с изненадващите му извивки и дюни в кораловочервено, оранжево и розово и разхвърляните купчинки мидени черупки, плавеи и дребни, огладени от водата камъчета. Морето отзад се издигаше и спускаше с тих плясък, цялото в златно, синьо и ярко пурпурно и бризът носеше песента му, подобна на благословия под виолетовото утринно небе.
Обърнатата към изгрева планина, Колвир, която от край време като майка приютяваше Амбър в полите си, се издигаше на около трийсет километра вляво от нас, на север. Слънцето я обливаше със златно сияние и превръщаше дъгата в паднал над града воал. Рандъм погледна натам, изскърца със зъби и отвърна очи. Изглежда и аз бях направил същото.
Дирдри докосна ръката ми, посочи с глава и тръгна на север, успоредно на брега. Рандъм и аз я последвахме. Тя очевидно бе забелязала някакъв ориентир.
Бяхме изминали около половин километър, когато земята сякаш леко потрепери.
— Конски тропот! — изсъска Рандъм.
— Вижте! — отметна назад глава Дирдри и посочи нагоре.
Очите ми проследиха жеста й.
Над главите ни кръжеше ястреб.
— Далече ли е още Стълбата? — попитах.
— При онази грамада камъни — отвърна тя и тогава на стотина метра от нас видях към три метра висока купчина с форма на пресечена пирамида, изградена от едри сиви камъни, разядени от вятъра, пясъците и водата.
Конският тропот стана по-силен, после изсвири рог, ала това не беше сигналът на Джулиан.
— Тичайте! — извика Рандъм и ние го послушахме.
След около трийсетина крачки, ястребът се устреми надолу. Спусна се към Рандъм, но той вече бе извадил меча си и замахна срещу него. Тогава птицата се насочи към Дирдри.
Аз също измъкнах своя меч от ножницата и се опитах да го посека. Разлетяха се пера. Ястребът се издигна, връхлетя отново и този път мечът ми закачи нещо твърдо — мисля, че птицата падна, но не можех да бъда сигурен, защото не спрях да погледна назад. Шумът от копитата вече беше съвсем ясен и силен, а рогът звучеше почти до нас.
Стигнахме до пирамидата, Дирдри се обърна перпендикулярно спрямо нея и се насочи право към морето.
Нямах намерение да споря с човек, който изглежда знаеше какво прави. Последвах я и с периферното си зрение забелязах ездачите.
Те все още бяха далече, но вече препускаха по плажа, надули рогове, заобиколени от лаещи кучета. Рандъм и аз се затичахме с всички сили и нагазихме в прибоя след сестра си.
Бяхме навлезли във водата до кръста, когато Рандъм каза:
— Очаква ме смърт и ако остана, и ако продължа.
— В първия случай ще загинеш веднага, а във втория може да се стигне до някакво споразумение. Да вървим!
Намирахме се върху камениста повърхност, която се спускаше в морето. Не ми беше ясно как ще дишаме, докато се движим по нея, но Дирдри не изглеждаше разтревожена, затова реших и аз да не се безпокоя.
Ала не можех.
Когато водата се заплиска около главите ни, вече бях много загрижен. Дирдри, обаче, продължаваше да върви право напред, все по-надолу и аз я следвах, както и Рандъм.
На всеки няколко метра имаше стъпало. Ние се спускахме по огромна стълба, която знаех, че се казва Файела-бионин.
При следващата стъпка щях да се озова целия под водата, но Дирдри вече бе потънала пред мен.
Затова си поех дълбоко въздух и направих решителната крачка.
Видях още стъпала и продължих да ги следвам. Чудех се защо въпреки че движенията ми бяха леко забавени тялото ми не се стреми да изплува и как стоя прав, докато с всяко стъпало слизам все по-надолу като по обикновена стълба. Започнах да се питам какво ще правя, когато няма да мога повече да издържа без въздух.
Около главите на Рандъм и Дирдри се издигаха мехурчета. Опитах се да видя какво правят те, но не успях да разбера. Гърдите им сякаш се издигаха и спускаха като при нормално дишане.
Щом стигнахме на около три метра под повърхността, Рандъм, който вървеше вляво от мен, се обърна и чух гласа му все едно бях долепил ухото си до дъното на вана и всяка дума долиташе като звук от ритник по стената й.
Чувах го ясно, обаче: