Кралицата чукна с дръжката на скиптъра по своя тюркоазен трон.
— Добре — заключи. — Така да бъде.
И всичко свърши.
Ние бяхме отведени в покоите, които ни бе отделила, за да си починем. След малко самата тя се появи на моя праг.
— Привет, Мойри — рекох.
— Принц Коруин от Амбър, толкова исках да се запозная с теб.
— И аз с теб — излъгах аз.
— Твоите подвизи са легендарни.
— Благодаря ти, но почти нищо не помня.
— Може ли да вляза?
— Разбира се — направих крачка встрани.
Тя пристъпи в чудесно обзаведения апартамент, който ми бе предоставила и се настани върху оранжевия диван.
— Кога би искал да минеш през Лабиринта?
— Колкото е възможно по-скоро.
Мойри обмисли това и попита:
— Къде си пребивавал сред Сенките?
— Много далеч оттук — отвърнах. — На едно място, което обикнах.
— Необичайно е за принц на Амбър да притежава подобна способност.
— Каква способност?
— Да обича.
— Може би не избрах точната дума.
— Съмнявам се — поклати глава тя, — защото баладите на Коруин наистина докосват струните на сърцето.
— Много любезно от твоя страна.
— Но е истина.
— Някой ден ще ти посветя една балада.
— С какво се занимаваше, докато живееше сред Сенките?
— Струва ми се, че бях професионален наемник. Биех се за всеки, който ми плащаше. Освен това композирах и написах текстовете на много популярни песни.
— И двете неща ми се виждат съвсем логични и естествени за теб.
— Моля те, кажи ми какво ще стане с моя брат Рандъм?
— Той ще се ожени за една девойка от моя народ, която се казва Вайъли. Тя е сляпа и няма кандидати за женитба.
— Сигурна ли си — подхвърлих аз, — че постъпваш добре спрямо нея?
— По този начин Вайъли ще получи добро положение в обществото — заяви Мойри, — дори той да си замине след година и никога да не се върне. Каквото и друго да може да се каже за него, той все пак е принц на Амбър.
— Ами ако тя се влюби в него?
— Възможно ли е изобщо някой да изпитва такива чувства към него?
— Аз, например, го обичам по своему, като брат.
— Никога досега син на Амбър не е казвал подобно нещо и аз го отдавам на поетичната ти нагласа.
— Във всички случаи трябва да си съвсем сигурна, че действаш в интерес на момичето.
— Мислила съм над този въпрос — кимна Мойри — и съм сигурна. Тя ще се възстанови от болката, която той ще й причини и след напускането му ще стане една от първите дами в двора ми.
— Може и да си права — извърнах се аз и усетих, че ме обзема тъга… за момичето, разбира се. — Какво бих могъл да ти кажа? — продължих. — Сигурно постъпваш добре. Надявам се да е така.
Поех ръката й и я целунах.
— Ти, Коруин, си единственият принц на Амбър, когото бих подкрепила — заяви тя, — като се изключи, може би, Бенедикт. Той, обаче, е изчезнал от почти двайсет години и само Лир знае къде може да лежат костите му. Жалко.
— Не знаех. Спомените ми са толкова объркани. Моля те, бъди търпелива с мен. Бенедикт ще ми липсва, ако наистина е мъртъв. Той ме учеше на военно изкуство и как да си служа с всички оръжия. Беше много мил и добър.
— Какъвто си и ти, Коруин — взе ръката ми тя и ме придърпа към себе си.
— Не, не съм — възразих аз, докато сядах на дивана до нея.
— Има много време до обяд — каза тя и облегна на мен нежното си рамо.
— Кога ще ядем? — попитах.
— Когато аз наредя — отвърна Мойри и се извъртя с лице към мен.
Притеглих я върху себе си и напипах закопчалката на колана, която ме отделяше от нежната й кожа. Тя цялата беше нежна и косата й бе зелена.
Подарих й нейната балада върху дивана, а устните й ми отвръщаха без думи.
Когато се нахранихме — усвоих изкуството да се яде под вода, което може да опиша по-нататък, ако обстоятелствата действително го наложат — ние се надигнахме от местата си в просторната мраморна зала, украсена с мрежи и въжета в червено и кафяво и тръгнахме обратно по тесен коридор, все надолу и надолу, под дъното на самото море, докато стигнахме до спираловидно стълбище, чиито извивки светеха сред абсолютен мрак. На около двайстото стъпало Рандъм извика:
— По дяволите! — излезе встрани от стълбището и заплува надолу покрай него.
— Действително така е по-бързо — съгласи се Мойри.
— А пътят надолу е дълъг — добави Дирдри, която знаеше каква е дължината на същия път в Амбър.
Затова всички прекрачихме встрани и заплувахме надолу през мрака, покрай светещите извивки на стълбището.
Отне ни около десет минути да стигнем дъното, но когато краката ни докоснаха пода, стъпихме здраво, без водата да ни отнася. От няколко слаби пламъка, поставени в ниши на стената, струеше светлина.