— Защо тази част от океана, която заобикаля дубликата на Амбър, е толкова различна от всички други морета? — попитах аз.
— Просто защото е така — рече Дирдри и нейният отговор ме подразни.
Намирахме се в огромна пещера, от която във всички посоки започваха тунели. Тръгнахме по един от тях.
След като вървяхме по него ужасно дълго време, взеха да се появяват и странични проходи, пред някои от които имаше врати или решетки.
Пред седмия поред спряхме. Той беше преграден с огромна сива врата от някакъв подобен на камък материал, обрамчен с метал и се извисяваше на два човешки боя. Като я гледах, смътно си спомних размера на тритоните. Тогава Мойри се усмихна, само на мен, отдели един голям ключ от връзката, закачена на колана й и го пъхна в ключалката.
Ала не успя да го превърти. Сигурно от много отдавна не беше използван.
Рандъм изръмжа и протегна ръка, като избута нейната.
Стисна здраво ключа и го завъртя.
Чу се изщракване.
Той блъсна с крак вратата да се отвори и всички погледнахме вътре.
Лабиринта бе положен в помещение с размерите на бална зала. Подът беше черен и изглеждаше гладък като стъкло. И на него се намираше Лабиринта.
Той блещукаше като студен огън, какъвто всъщност беше, потрепваше и караше цялата зала да изглежда някак нереална. Ажурните му очертания, от които бликаше неуловима сила, почти изцяло се състояха от криви линии, само в центъра се мяркаха няколко прави. Напомняше ми за фантастично сложна, уголемена до естествени размери главоблъсканица от вида, в който човек решава с молив (или химикалка, както се случва понякога) как да влезе или излезе някъде. И като че ли почти можех да видя думите: „Началото е тук“ далече в дъното. В средата беше широк около сто метра, а на дължина достигаше близо сто и петдесет.
В главата ми заечаха камбани, а после дойде и главоболието. Мозъкът ми се сви от допира му. Но ако наистина бях принц на Амбър, то някъде в кръвта ми, в нервната ми система, в гените ми, този лабиринт беше записан по някакъв начин, така че да реагирам съответно и да съм способен да мина по това проклето чудо.
— Как ми се иска да имах една цигара! — възкликнах аз и момичетата се изкикотиха, ала някак прекалено прибързано и с леко изпускане от контрол на високите тонове.
Рандъм ме хвана за ръка и заяви:
— Това е изпитание, но нямаше да сме тук, ако то бе непреодолимо. Мини през него много бавно и не позволявай на нищо да отвлече вниманието ти. Не се стряскай от искрите, които ще бликват при всяка твоя крачка. Те не могат да ти навредят. През цялото време ще усещаш как през теб минава умерено силно течение и сигурно скоро ще се почувстваш замаян. Но се старай да се съсредоточиш и не забравяй — продължавай да вървиш! Не спирай каквото и да става и не се отклонявай от пътеката, защото иначе вероятно ще бъдеш убит.
Докато той ми говореше, двамата вървяхме напред. Движехме се близо до дясната стена и заобикаляхме Лабиринта, насочили се към отдалечения му край. Момичетата ни следваха на известно разстояние.
Аз му прошепнах:
— Опитах се да я разубедя за онова, дето ти го е подготвила. Не успях.
— Предполагах, че ще го направиш — рече той. — Не се безпокой. Все ще издържа някак една година, а може да ме пуснат и по-рано… ако съм достатъчно нетърпим.
— Девойката, която ти е определила, се нарича Вайъли. Тя е сляпа.
— Чудесно. Голям майтап.
— Помниш ли регентството, за което говорихме?
— Да.
— Тогава бъди мил с нея, остани пълна година и аз ще бъда щедър.
Нищо.
После той стисна ръката ми.
— Твоя приятелка, а? — изхихика. — Как изглежда?
— Ще се споразумеем ли? — настоях аз.
— Дадено.
В този момент стигнахме до мястото, където започваше Лабиринта, близо до ъгъла на залата.
Пристъпих напред и огледах пътеката, оградена с огън, чието начало бе съвсем близо до десния ми крак. Лабиринта излъчваше единствената светлина в залата. Водата около мен беше ледено студена.
Продължих напред, като поставих левия си крак върху пътеката. Веднага го обградиха синьобели искри. После стъпих и с десния и почувствах онова течение, за което ми бе казал Рандъм. Направих още една крачка.
Прозвуча изпукване и усетих как косата ми започна да настръхва. Направих нова крачка.
Тогава пътеката започна рязко да се извива, сякаш искаше да ме върне обратно. След още десет крачки започнах да усещам определено съпротивление. Като че ли пред мен се бе издигнала черна стена от някакъв материал, който се опитваше да ме отблъсне при всеки опит да продължа напред.
Помъчих се да преодолея преградата. Изведнъж разбрах, че това е Първия воал.